Аз не бих била толкова категорична. Да, Византия създава оръжие за културна асимилация, което в един момент се обръща срещу нея. Това е така, защото зад азбуката застават българските владетели, а те са имали свои политически амбиции и самочувствие. Така те използват предоставената им азбука, за да консолидрат  българската държава в християнската култура, но и за да се разграничат от Византия, от своя вечен съперник. Преди години, когато подготвях на български сборник със статии на професор Петер Шрайнер, световноизвестен византинист и до 2011  президент на Световната асоциация за византийски изследвания, той нарече взаимоотношенията между България и Византия отношения на многообразие и съперничество. И това стана заглавието на сборника. Намирам го за изключително сполучливо.
    Как само за 5 години, след като християнството става официална религия в България, се създава и автокефална църква? Как го е допуснало византийското духовенство?
    Едно от условията на княз Борис при приемането на християнството от Константинопол е било правото на българите да имат самостоятелна, независима църква. Аз съм убедена, че това обстоятелство е наклонило везните на всички размисли и съмнения на българския владетел в полза на Константинопол.  Като хан той е бил едновременно и първожрец – цялата власт, светска и духовна,  е била в ръцете му. Той не би пожертвал властта си и затова избира модела, който му гарантира контрол над духовната власт – независима църква и цезаропапизъм, т.е. светската власт да има върховенството в държавата. А иначе създаването на автокефалната църква е продължителен процес. Византия не се е дала толкова лесно.  В крайна сметка при цар Петър ние вече имаме патриарх. Явно сянката на войнствения му баща, на Симеон, дълго е тревожела мирния сън на византийския император.  Изграждането на институция е труден процес. За Борис-Михаил и за Симеон като че ли е било също толкова важно Църквата да е българска, богослужението да се извършва на разбираем за народа език. Това е била основната им задача. И пак стигаме до Кирило-Методиевото дело.  Затова ще си позволя да завърша с един цитат  от Проглас към Евангелието, Кирилова поетична творба, едно от най-хубавите произведения на старобългарската литература:
    „Голи са народите без книги,
    Безсилни да се борят с противника на своите души….”.