Новото представление, където ще участвам е на режисьора Сотирис Хадзакис по епоса „Песен за мъртвия брат”. Хадзакис се интересува от темата за Балканите по време на Османската империя, когато българи, гърци, румънци , сърби са се движели свободно из империята и заради това се допират и културите им. В представлението играем 17 души и сме актьори отвсякъде. След представянето в Гърция ще направиме тур из целите Балкани, както и постановка в София. В новия ни проект участват две големи актриси на Албания и Румъния - Маргарита Дзепа от Албания и Мая Моргенщерн от Румъния. Те играят майките на момичето – според концепцията на Хадзакис ще има три майки и ще се играе на три езика. Сигурното е, че около 25 март ще имаме около десетина постановки в Гърция. След Великден ще тръгнем по Балканите – Белград, Тирана, София и Букурещ.

Екипът пак е смесен, както и в предишното представление, където играх. Най-хубавото, когато играеш с актьори от толкова страни е, че няма расизъм. Защото когато не се опознаваш с чужди хора, имаш чувството, че твоята култура е нещо повече. Аз си признавам, че като дойдох в Гърция, въпреки че бях чужденец, бях расист. Но когато започваш да опознаваш другите култури, откриваш богатството на тези хора, както и стойността на собствената си култура. Взимаш от другите най-различни неща и не се чувстваш чужднец.

Какви са ти плановете за бъдещето?

Планове правя за една година напред. Защото никога не знаеш. Репетирам и за един игрален  филм, където пак играя руснак. Един приятел ми казва, че понеже съм чужденец винаги ще играя чужденци. Нормално, но то не е само да сложиш един акцент и така да стигнеш до същността на чужденеца. Играех сърбин за един филм и гледах осем сръбски филма, за да видя как се изразяват сърбите и как реагират.

Освен този филм, за който репетирам, Александрос Харизанис ми предложи да режисирам постановка, която е написал той. Темата е за един полицай и за едно момче с леви убеждения. Момчето работи като пица-бой, блъска се с полицая, който е на мотор и двамата падат в една дупка. Казва се „В клопка”. И двамата са принудени да прекарат шест часа един до друг в същата дупка. Идеята е, че всички когато облечем една униформа служим на нея и обществото ни разпознава по униформата, която носим, но какво се случва, когато сменим униформите?

Какво си пожелаваш за в бъдеще?

Мечтата ми е да мога да работя и в България и в Гърция, понеже вече сме като квартали на Европа.