Здравка МИХАЙЛОВА
Специално за GRReporter
Повод за това „пътуване” към гръцката музикална традиция и крайбрежията на древна Йония е новината, че в събота известната гръцка певица Харис Алексиу ще се озове в Измир, който гърците и до днес продължават да наричат Смирна, като почетен гост на кмета на града Ибраим Халил Сенол. По негово решение ще бъде отдадена почит на малоазиатския произход на талантливата изпълнителка и най-вече на приноса й към музикалното изкуство. Аплодирана от 38-хилядна публика при появяванията й през зимата на сцената на театър „Палас”в Атина и от 11-хилядната публика в Музикалната палата в Солун, началото на летните й турнета из страната ще бъде подпечатано от завръщането й в земите на нейните прадеди. Дядото на певицата Янис Сарис е родом от Севдакьой – „селото на любовта” – днес 150-хилядното предградие Гази-емир в Измир. Поклонът пред произхода на един голям творец - една от улиците в Севдакьой да бъде наречена на нейно име – е знак на почит и към цяла една музикална традиция, зародила се в Смирна и пренесена в Гърция и отвъд океана в Новия свят. Независимо, че днес се намира в границите на друга държава, Смирна продължава отеква носталгично и да бъде отправна точка за поколения гърци и техните музикални традиции.
Не малко гръцки композитори и изпълнители на „ребетика” са увековечили в протяжните си тъжни, но и други жизнерадостни песни от същия жанр, града известен в навечерието на създаването на кемалистка Турция като „гяур Измир”, а и с прозвището “Гюзел Измир”. Зараждането на стила ребетика - вид градска песен, е неизменно свързано с икономическия и културен напредък на Смирна от средата на деветнайсети век. Оформилият се в този град музикален стил е белязан от влияния, както ориенталски, така и западни - в него звучат мандолинови оркестри с италиански обертонове, както и характерни за Изтока цигулки, сандури, ут, цариградска лира (гъдулки) и др. Създадените от средата на 19 век до 1922 г. песни се разпространяват с огромна бързина навсякъде, където живеят гърци. Така възникват основните музикални центрове в Цариград, изиграл съществена роля за формирането на музикалния стил ребетика в Солун, Александрия, но и сред гръцките имигранти в Америка, завещали на поколенията уникални архивни записи на песни ребетика от началото на двайсети век.
Характерен за развитите градски търговски центрове, този музикален жанр понякога бива оприличаван на негърските блусове, тъй като дава израз на копненията и болките на маргиналните слоеве в обществото – „ребетес” – отритнатите от него, както и отказващите да се впишат в неговите условности и норми. Съществуват различни тълкувания за етимологията на думата „ребетис”. Едни определят с нея непокорния, други живеещия на ръба на законността или дори ъндърграунд типовете (бродягите, градските тарикати, бабаитите и др.), за други тя обозначава предимно гуляйджиите и нощните птици. Мненията на всички изследователи схождат, че основните музикални инструменти в него са бузуки и багламас, тъй като е градски тип песен, но са многобройни разногласията - дори сред самите изпнълнители-първопроходници на стила, на които по право принадлежи това титулуване - относно определението ”ребетис”. Думите „ребетис” и „ребетико” най-вероятно произхождат от турското „ребет”, означаваща непокорен или от сродната венецианска дуема rebelo или испанската rebelde – бунтовен, непокорен, революционер. Първият системен изследовател в Гърция на това явление е любителят етнограф Илиас Петропулос, който през пролетта на 1968 г. издава книгата „Песните ребетика”, създала му доста проблеми с тогавашните власти на режима на полковниците заради споменаването в нея на думи и фрази, присъщи на този стил, но считени за непристойни от цензурата на хунтата. В предговора си към изданието Петропулос пише: „Ребетика са кратки обикновени песни пяти от обикновени хора. И продължава: „Макар и по начало да са любовни, по същество те по-скоро са изпълнени със социален заряд”. Средиземноморските пристанища – Ермуполи, Навплион, Пирея, Смирна, Цариград, Александрия, Солун – са са естественото пространство, в което се заражда този стил на пеене”.
Австралийската етно-музиколожка Гейл Холст, дошла в Гърция през 1966, пътува из страната, живее известно време на Крит, изследвайки народната музика и танци. В книгата си „Пътища за ребетика”, едно от най-значимите изследвания по темата, са цитирани многобройни нейни разговори с хора имащи отношение към този музикален жанр, за да успее да изкристализира смисъла и произхода на думата. "Ребетес и „ербап” са едно и също, но все пак две различни неща", отговаря й някой. „Трябва да пушиш хашиш, за да си ребетис”, казва друг. Също: „Истински ребетес са подземните типове”, „Истинските ребетес са добри хорица, които обичат приятелите си, които не опитват хашиш и рядко се напиват”. „Истинските ребетес са добри стопани” и пр. Както и да стоят нещата, несъмнено ребетика са песните на гръцкия подземен свят. На гръцка почва автентичният, привнесен от бежанците от Мала Азия стил, се развива в Пирея през 20-те години на двайсети век, когато различни типове от низшите слоеве се събират в кафенета, текета.(на гръцки синоним за място за пушене на хашиш) или другаде, и седнали на столове или на пода около мангал, пушат наргиле с турски хашиш. В съпровод на бузуки и багламас изпяват болките си, импровизирайки стихове и мелодии, като внимават те да бъдат непонятни и закодирани за околните (затова използват собствен шифър-жаргон с думи-паролиι), особено на полицаите, чието бдително око постоянно ги следи. Понякога някои от тези кибици стават и завъртат няколко танцови стъпки: зейбекико или хасапико. Зейбекико е танцът на зейбеките - корпус от специални сили в турската войска (ислямирзирани гърци от Мала Азия) и се танцува с импровизирани стъпки от само един танцуващ. Хасапико се танцува с определени стъпки от поне двама, понякога трима или четирима, танцуващи.
Основен „инструмент” за разпространяването ина ребетика също така представлява преселването на музиканти от Смирна и Цариград в големите градски центрове на новосъздадената гръцка държава. Те изпълняват репертоара си в музикални кафенета, така наречените „кафе-аман” или на специални подиуми, въодушевявайки публиката. Кафе-аман процъфтяват, особено в Атина, достигайки разцвет през десетилетието 1886-1896. Тяхното наименование, както и «аманес» - конкретният вид песен, произлиза от честото повтаряне на турското възклицанието «аман». Както всички големи пристанища, и Смирна естествено е била спирка за присаждане на различни стилове и веяния върху първоначалния стил. Не случайно той процъфтява в пристанищни градове като Ермуполи на остров Сирос, родил един от двамата най-прославени гръцки ребетес – Маркос Вамвакарис, Пирея, Кавала, Ираклион на Крит и др. Пристигналите от Мала Азия след опожаряването на Смирна през 1922 г. гръцки бежанци – сред които изключителни музиканти и певци - заедно с местните им събратя придават окончателния облик на стила ребетика.
В разположения на малоазийското крайбрежие на Турция по протежението на дълъг и тесен залив някога космополитен град, освежителният морски бриз, смекчава слънчевия летен зной. Терасиран и плавно спускащ се по склоновете на околните възвишения към крайбрежния, опасан с палми булевард, Измир донякъде напомня на Солун. Третият по големина град в Турция и второто най-важно пристанище след Истанбул, той все още носи следа на космополитност и е оживен през цялата година. С още по-активен живот той пулсира по време на Международния фестивал на изкуствата през летните месеци юни и юли и по време на Международния панаир, който се провежда там през август и септември.
Първоначалното селище, построено в местността Байраклъ, датира от третото хилядолетие преди новата ера и по това време наред с Троя то има една от най-развитите култури в Западна Анатолия. През първото хилядолетие преди новата ера Измир, тогава известен с гръцкото му наименование Смирна, е център на гръцките колонии в Мала Азия сред най-значимите градове на Йонийската федерация. С този период, един от най-бляскавите в историята на града, е свързана легендата, че е едно от седемте места, претендиращи да са родина на Омир. След лидийското нашествие през 600 г.пр.н.е. следва персийското господство, а през 4 в.пр.н.е. Лизимах - един от стратезите на Александър Македонски, построява нов град по склоновете на планината Пагос (днешната крепост Кадифекале). От нея се открива прекрасна гледка към целия Измирски залив и модерното предградие Каршъяка (гръцкото Корделио), намиращо се на отсрещния му бряг. От тази епоха е и античната агора, превърната по-късно в мюсюлманско гробище. След разрушително земетресение през 178 г. от н.е. агората е възстановена от император Марк Аврелий.
В Смирна е възникнала и една от първите християнски общини. Недалеч от нея в Ефес е проповядвал и апостол Павел. Днес католическа, църквата “Свети Поликарп” е най-старата в Измир. През първи век от новата ера тя символизирала една от Седемте църкви на Изтока, към които Свети Йоан Богослов отправя своето послание след като получава божественото откровение на остров Патмос. Първият епископ на Смирна свети Поликарп бил подложен на изтезания от римляните през 155 г. от н.е. Според християнската легенда, тъй като пламъците на кладата не искали да го погълнат, най-накрая войниците били принудени да го убият. След периода на римско управление, градът остава в границите на Византийската империя до завладяването му от селджуките през 11 век.
Символът на Измир, “Часовниковата кула” (Сааткуле), е сърцето на града, намиращо се на площад “Конак”. Построена през 1901 г. от френски архитект, тя била съградена като дар за жителите на града от султан Абдул Хамид и е изкусно орнаментирана в късно отомански стил. Ханът Къзларагасъ, прекрасен образец на османската архитектура от 18 век, е реставриран в целия му предишен блясък. Археологическият музей, намиращ се недалеч от площад “Конак”, разполага с богата антична колекция, включваща някои от статуите от древната агора. Стара измирска къща, използвана на времето от основателя на Турската република, подслонява музея на Ататюрк. Съчетанието на култури се допълва от стария квартал “Караташ”, известен още и като по-заможната еврейска махала. Пешеходната улица “Дарио Морено”, на която се намира т.нар. „Асансьор”, е кръстена на известния турски певец, автор на песни и композитор от еврейски произход, роден в Турция през 1921 и починал твърде рано от сърдечен удар през 1968. Европейска слава той печели след като през петдесетте и шейсетте години прави във Франция, забележителна, включително и филмова, кариера, а най-разпознаваемата му песен и до днес остава „Истамбул-Константинополис”. Улицата води към забележителността - самата постройка на асансьора, съграден през 19 век, който е с височината на пететажна сграда и свързва улиците в ниската част на квартала с тези на възвишението. Асансьорът отвежда до ресторант-тераса, чиято гледка съперничи с тази от крепостта Кадифекале.
Левантинската атмосфера на града най-добре може да се усети по крайбрежния булевард “Кордон” и в днешния район Алсанджак, предизвикващия носталгични спомени сред някогашните му гръцки жители и техните потомци. Известен в началото на века като Пунда, там се намирали чуждестранните търговски кантори, параходните дружества, консулствата, католическите колежи, банките, застрахователните компании, борсата, театрите и заведенията. На тях градът дължи някогашната си слава на търговски и светски център в Ориента, наред с Александрия, Порт Саид, Кайро, Одеса и др. Търговско-икономическият разцвет на Смирна настъпва през втората половина на 19 век и оказва влияние върху градоустройството и архитектурния му облик, който представлява амалгама от европейски еклектични стилове и вековни местни строителни традиции. Икономическото проникване на Запада е стимулирано от прокламирането на реформата на Танзимата през 1848 г. През 1855 г. Високата Порта дава на гръцкото кралство статут на най-облагодетелствана държава, който допринася за масовото преселване от независимата гръцка държава към тези, все още в турско владение, земи. В периода на духовния, обществен и търговско-икономически разцвет на “Гордостта на Йония” ролята на гръцкия елемент е доминираща. През 1922 г. 200 000 от 370 000 жители на града са гърци и не случайно това най-значимо пристанище в Ориента е било наричано “гяур Измир”. Днес повечето някогашни постройки са изместени от циментените фасади по “Кордон”, а на площада срещу морето се издига конна статуя на Кемал Ататюрк, която сочи към гръцките острови. Централната улица на Алсанджак Kibris (“Кипър”) – също възприема от гърците като предизвикателно название - е превърната в пешеходна зона, от двете страни на която са разположени реставрирани къщи с традиционната фасада с тесен еркер, кафенета и ресторанти.
Гръцкият поет-нобелист Йоргос Сеферис, е роден във Вурла, недалеч от Смирна. В есето си “В светлината на октомври” френският писател Ив Бонфуа пише за него: “Не е без значение, че едно дете е живяло през лятото, между рибари и лозя, и в Смирна, голямо “ехтящо” пристанище, където Европа и Азия, времето и извънвремевото, ритуалът и търговията се сгодяваха пищно за очарованото съзнание; след което последва трагичната развръзка за цял един народ, в кръв и отчаяни сълзи, разделен завинаги от благодатната родна земя”. Малоазиатската катастрофа - най-голямото поражение в новата история на Гърция - с която завършва първоначално успешната, посрещната с френетичен ентусиазъм от гръцкото население и приветствана като начало на реализирането на идеологията на “Мегали идея” военна кампания (1919-1922), отеква в стиховете на Сеферис като национална трагедия:
“Всичко, което обичах, изчезна завинаги с къщите
нови в предишното лято
и рухнали вече под есенен вятър.”
Днес паметниците на ислямското изкуство определят архитектурния облик на града. Хисар джамия, една от най-старите и най-големите в него, е построена през 16 век и има богато украсен интериор и интересни мимбар (амвон) и михраб (ниша, гледаща към Мека). Тя, както и някои други джамии, интересни образци на ислямската архитектурна естетика - Салепджиоглу, Шадърван и Конак - са разположени недалеч от или в самия квартал на градския пазар Кемералтъ. В неговите дюкяни могат да бъдат намерени антики, изящна бижутерия, изобилие от подправки и прочутите измирски стафиди. Рибните ресторанти на пазара сервират местни специалитети.
”Смирна, Родос, Сиракуза, Александрия,
закрити градове като топлите кепенци
с аромати на златни плодове и билки”.
е предал в стиховете си тази атмосфера на Леванта Г. Сеферис, рожба на гръцката диаспора, който наред с един друг нейн представител с универсално звучене - александриеца К. Кавафис, превръща своето съвремие в митология.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
