Галерия

1

Може Йоргос Кендротас да не знаел значението на думата „класическо”, може никога да не бил чувал понятието „неокласическо”, предъвквано като вкусен карамел в устата на изтънчена Европа, но той имал някакъв усет за приемственост във времето, както и известно предусещане за стойността на тази древност. И тук не говоря за онзи гръцки ген, който неизменен преминава през вековете и бива използван от големия историк Константинос Папаригопулос(1), за да подкрепи тезата за непрекъснатата приемственост на гръцкия род от епохата, когато Кронос изяждал децата си до времето, когато гръцкият народ се вдигнал на въстание, за да извоюва независимостта си от османлиите, ген, консолидирал корпуса на новогръцката идеология и отговорен за психопатологичното поведение на един напълно разминаващ се с действителността етноцентризъм. Имам предвид онази особена чувствителност, която предизвиква съотнасянето на руините, на „травмите”, с които вековете са белязали настоящето. Тя внушава усещането за известна святост и дори и да не може да бъде преведена в естетически категории, притежава способността да произвежда мощни количества духовна енергия.

Тя се проявява по време на обсадата на Акропола, когато гърците решават да се оттеглят, тъй като затворените вътре в стените османци разрушават колоните на храма, за да излеят куршуми от оловото на сглобяващите ги метални скоби. Това е описано и от генерал Макриянис в неговите ”Мемоари”(2), там където забранява на някакви селяни да продадат статуята, случайно намерена от тях в нивата им, както - на добър му час - Йоргос на някакви „френци”, казвайки им, че за неща като тези били проливали кръвта си поборниците от 1821. Но ще ми възразите, че тук се случило тъкмо обратното. Йоргос продал на  „френците” статуята намерена в неговата нива, така че съвсем логично някой би могъл да твърди, че всички тези приказки относно „чувствителността” са вятър и мъгла, когато си имаш работа с народ, който се опитва да изпълни колкото е възможно по-добре земното си предопределение, с други думи „да преживее” колкото може по-добре. Само дето през април на 1820 година кръвта на гърците още не била започнала да се пролива, перспективата за независимата гръцка държава, макар и не чак толкова далечна, продължавала да е доста смътна, а „френците”, освен просто „френци”, след преминаването на Наполеон имали и славата на освободители по Средиземноморските брегове. Може сега той да се намирал в заточение на Света Елена - един от островите в Атлантическия океан, който от далеч мореплавателите объркват с морските китове, но Йоргос Кендротас не бил длъжен да знае разликите между външната политика, разграничаващи Франция на демоничния император от Франция на „краля-подагра”, както политическите му противници наричали последния Луи. С две думи нещата са малко по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед, както са по-сложни и отколкото се опитват да ги представят някои гръцки автори, които твърдят с патриотичен плам, че французите ни откраднали Афродита от Милос по същия начин по който лорд Елгин(3) отмъкнал фризовете и метопите от Партенона, или шумната компания „Дилетанти”(4), опоскала храма на Аполон Епикурейски във Васес в Аркадия.

Приблизително пет години преди Афродита от Милос да се възмогне от нивата на Йоргос Кендротас, един друг Луи - Лудвиг I Баварски, баща на първия наемател на трона на гръцкото кралство - Отон, бил купил античния театър на Милос. Той останал в историята като знаменит любител на изкуствата и почитател на гръцката древност – и двете наклонности вървели ръка за ръка в края на осемнайсети и началото на деветнайсети век. Това е същият онзи, който поръчал на архитекта Кленце(5) да построи неговата Валхала(6) в Шварцвалд, прекопирвайки Партенона.

Тогава парите от продажбата на театъра били получени от османския ага на Милос, който по някаква причина решил да отпусне част от сумата на гръцките първенци, за да издържа учението на двама младежи в странство, при условие, че щели да станат лекари. Резултатът бил, че тези двама младежи така и никога не се изучили по простата причина, че броят на кандидатите за стипендията скоро достигнал девет и не можели да се спогодят с какви критерии да подберат стипендиантите. Междувременно се появил и някакъв селянин, който с оправданието, че овцете му вече от две поколения пасели по затревената сцена на театъра, позовавайки се на онова, което по-късно юридически било закрепено в термина „право на давност”, претендирал за част от сумата. Пет години по-късно се предполагало, че пиастрите продължавали да бъдат съхранявани в сандъка в дома на един от първенците, който когато съветът на стареите заседавал, бил използван за сядане. Не посмявали да се докоснат до него, понеже ги било страх да не би агата да се ядоса и да оттегли дарението си.