Направих си много изводи. Един от най-важните, с целия риск на моята лична преценка е, че, особено днес, изкуството и активната политическа дейност не могат да вървят по един и същи път. Те имат различни посоки, изискват различна мисловна настройка, различна е и етиката на всяка една. Кризата поляризира техните различия, именно понеже тя е не само икономическа. Никоя криза никога не е била само едното или другото, докато всички кризи са били използвани и като претекст за институционално насилие от всякакво естество.
Във всеки случай, липсата на финансови средства е поставила изкуството на колене, особено в сферата на правенето, разпространението и пазара на книгата, но и на всички културни продукти зависими от държавно субсидиране. Писателите изтръпнаха, но не престанаха да пишат, добри книги излизат, макар и по-малко, но рядко следват траекторията, която имаха до неотдавна. Съществуват обаче и други явления. Например, театърът и музиката бележат голям разцвет в Атина на кризата, тъй като малки алтернативни групи намират пространства, където дават спектакли, получават непосредствени приходи, без верига от посредници, както се случва, например, в сферата на книгата. Фестивалите оцеляват с намалени бюджети, но с достойна програма. Цените на билетите са занижени, има множество намаления, хората подкрепят изкуството, когато могат. С други думи, липсата на пари може би е накарала някои аспекти на изкуството да паднат на колене, но не го е изтребила, тъй като никоя криза никога не е унищожила изкуството.
Тъй като никоя криза никога не е унищожила изкуството, повтарям това. Това е причината поради която изкуството днес се съпротивлява, особено творците, именно защото то черпи нов материал, бих казала „бозае“ от останалите аспекти на кризата: нейната безнравствена страна, недопустимото беззаконие, държавната авторитарност, механизмите на корупция, човешкото падение, гнева, бедността, глада, самоубийствата. От некадърността на управляващите да спрат този гибелен ход, може би понеже самите те не са засегнати пряко, както не са засегнати и мнозина други, предизвикателно видими сред нас. Изкуството, както аз го разбирам, не може да се облегне на друго, освен на човешката драма, каквато и маска на времето или лицата да използва, в каквато и форма да се облече, на каквато и теория да се позове. Около нас се случват много драми, „всеки ден бива написван по един уличен роман“, както казвам другаде.
- Ваши стихове са включени в Антологията „Дъщери на Сапфо: съвременни гръцки поетеси“ (Daughters of Sappho: Contemporary Greek women poets. [tr.by]: Rae Dalven · Editor Rae Dalven. Rutherford: Fairleigh Dickinson University Press, 1994, наред с творби на гръцки поетеси като М. Полидури, Зои Карели, Рита-Буми Папа, Елени Вакало, Виктория Теодору, Лидия Стефану, Кити Димула, Нана Исайя, Зефи Дараки, Катерина Ангелаки-Rooke, Павлина Пампуди, Дзени Мастораки, Βероники Далакура и др. Какъв отзвук намери това издание сред англосаксонската читателска аудитория?
- Нямам представа каква е съдбата на антологията. Но ме учудва, че питате за нея, когато различни мои романи са преведени общо на петнайсет езика. И за тях, към които имам по-непосредствен интерес, нямам някаква ясна представа. Отначало получавах информация, но не за всички преводи. След това нещата заглъхнаха. Особено през последните години, когато гърците започнахме да бъдем приемани за граждани втора категория и вече “не искат да си играят с нас“, а и кризата е поразила много страни. Донякъде е замряло и превеждането на чужди автори на гръцки. Доколкото ми е известно, освен хубавите криминални романи на Петрос Маркарис, творчеството на никой друг съвременен гръцки автор няма дълготрайно и живо присъствие в чужбина.
Бих искала, обаче, да допълня нещо: няма значение. Пишем на гръцки, пишем за онова, което преживяваме, но и за онова, което владее въображението ни, литературата ни тук прецизно измерва относителното ни тегло. Останалото или идва, или не идва. Затова и няма значение.
През 2011 в музея „Бенакис“ на улица Πиреос 138 бе показана голяма изложба на художника-маринист Йоанис Алтамурарас (Италия, 1852 – Спецес 1878), син на първата гръцка художничка от 19-ти век, Елени Букура-Алтамура. Става дума за жена разчупила много от стереотипите и условностите на нейното време. Успоредно с тази експозицията в Националната филмотека бе прожектиран документален филм (режисьор Клеони Флеса) за живота на Е. лени Алтамура. Тя е дъщеря на Йоанис Букурас, герой от гръцката освободителна революция от 1821, корабопритежател от остров Спецес, предоставил част от състоянието си за националната борба. Следвала рисуване в Рим и Флоренция, докато живее в Италия, заедно със съпруга си италианския художник Саверио Алтамура, Елени участва в революционното брожение за обединение на Италия. Хвърля ли тази кинобиография достатъчно светлина  върху съзидателния, поетичен и революционен начин по който тази жена и художник-първопроходник е изживяла живота си? От какъв аспект претворявате вие живота на Елена Алтамура във вашия роман „Елени или Никой?“ Съдържа ли това заглавие препратка към отговора даден от Одисей на Циклопа, когато го пита „Кой си ти?“, а хитроумният герой от Итака му отговаря Никой («Ούτις»)?        
- Романът ми доста предхожда филма. Те се различават, както установявате, и това е естествено. Разликата се вижда още от заглавието, което действително препраща към «Ούτις», към „Никой“ – отговора на Одисей към Циклопа. Тоест, може да бъде видяна разлика на множество нива, които романът съдържа.