Галерия

1

Полина Спартянова
    Отец Антон е един от най-младите служители в православния храм-паметник Александър Невски и въпреки това той не изпитва затруднения да води следобедната литургия в най-голямата българска катедрала. За него храмът е отражение на Третата българска държава и споделя, че „Това не е просто една постройка, а величие и българите трябва да докажат, че го заслужават.”.
    В действителност храм-паметникът Александър Невски е достоен каторжник на новата българска история, защото неговото съществуване е отражение на възхода и падението на България през изминалия век.

Веднага след освобождението на България от османско владичество през 1878 възниква идеята да се построи храм-паметник на името на св. Александър Невски, тъй като той е светецът-покровител на освободителя на българския народ – цар Александър II. Храмът е издигнат в памет на загиналите над 200 000 войници за свободата на България и е определен като паметник на българското освобождение. Първоначално храм-паметникът е трябвало да бъде издигнат във Велико Търново, столицата на Втората българска държава, но когато София е обявена за новата българска столица през 1879 княз Александър Батенберг настоява монументът да бъде издигнат в нея. Първият камък на храма е положен през 1882 върху част от некропола на Древна Сердика. В основите на храм-паметника е вградена метална кутия с имената на членовете на правителството, както и с причините за построяването му.

Първият проект за построяването на храм-паметника Александър Невски е бил на архитект Богомолов, който е планирал издигането на много по-малък храм от сегашния и е бил в типично руски стил. Осъществяването на проекта за храма обаче се забавя твърде много и когато започва неговото издигане през 1903 руският архитект Александър Померанцев изработва съвсем нов план. Той влага в проекта внушения, близки по дух и характер на българската и византийската архитектура. Архитект Померанцев е имал подкрепата на княз Фердинанд по това време и му е била възложена задачата да построи голяма „царска катедрала”, въпреки че той все още не е бил носител на царската титла. Пет години по-късно с провъзгласяването на независимостта на България Фердинанд Сакскобургготски е обявен и за „цар на българите”.
    През 1912 църквата е завършена, но поради настъпилите Балкански войни освещаването й е било отменено. По време на Първата световна война, когато Русия като част от Антантата бомбардира българския град Варна през 1916, храмът е преименуван на св. св. Кирил и Методий. Но когато храм-паметникът е осветен през 1924  той е преименуван обратно на името на св. Александър Невски.
    Храмът е изграден на площ от 2 600 квадратни метра и е с размери 70 на 55 метра. По време на литургия в него могат да се поберат около 5 000 души. Пластичният декор на фасадите и интериорите  напомнят за формите на украсата на Света София в Цариград и на романските пластични традиции. Камбанарията му е висока 52 метра и в нея са разположени 12 камбани, които са изработени в Москва. Най-голямата камбана тежи 12 тона, а най-малката 10 килограма и техният звън може да бъде чут в радиус от 15 километра.

Мечтаната от цар Фердинанд „царска катедрала” има два трона: малкият владишки трон, който е предназначен за патриарха и големият царски трон, който е предназначен за царя, престолонаследника и царицата. Но в крайна сметка цар не е сядал на последния, тъй като след края на Първата световна война цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис III, а новият престолонаследник не е харесвал монархическата форма на управление и не се е придържал особено към нейните традиции. По време на комунистическия режим царският трон е скрит в олтара на църквата.
    По време на Втората световна война, когато София е бомбардирана от Антифашистката коалиция, няколко бомби падат в северната част на храма, но не са преки попадения и храмът е засегнат сравнително леко в сравнение с останалата част от столицата. Преди началото на бомбардировките иконите от храм-паметника са евакуирани в Рилския манастир, за да не пострадат. Но след края на войната и утвърждаването на комунистическия режим в България реставрирането на православния храм-паметник св. Александър Невски остава на заден план. При едно от посещенията в София на Маршал Ворошилов в началото на 50 – те години на XX век той се учудва как този „паметник на съветската култура” все още не е възстановен от бомбардировките и едва след това държавата отпуска средства за реставрацията му.
    В наши дни църквата Александър Невски е най-големият православен храм в България и вторият по големина на Балканите след сръбския Свети Сава в Белград. През последните две десетилетия ръководството на храм-паметника търси най-различни възможности, за да реставрира храма и най-вече неговите стенописи, които с времето са потъмнели. Според думите на отец Антон има много хора, които биха искали да се включат в дарителската кампания за реставрирането на вътрешността на храма, но възникват твърде много проблеми около неговата собственост, тъй като църквата няма нотариален акт за него.

Преди около десет години Министерството на културата инвестира в златното покритие на кубетата на храм-паметника Александър Невски, чиято площ се равнява на 700 квадратни метра. Но и до ден днешен опитът на държавата да се включи във възобновяването на облика на храма е подложен на критика, защото позлатяването на неговите кубета е причината за мухлясването на стенописите под златното покритие  и потъмняването на фреските от влагата. Според отец Антон „Ако държавата беше държава, щеше да е хубаво да се грижи за него”.  
    Всяка година традиционните празници на храма се отбелязват на 30 август, когато са пренесени мощите на Александър Невски от град Владимир в Санкт Петербург, и на 23 ноември – деня на неговото успение.