Галерия

3

2

1

Марина Николова

Ако направя опит да представя накратко отец Атанасий, ще започна от факта, че става дума за много активен млад духовник, който до момента е успял да създаде български храм в Атина, паралелно с това пише магистратура в Атинският богословски факултет и смята да продължи образованието си за научна степен доктор. Ето как самият той описва себе си и през собствената си призма говори за българската общност в Гърция, която отбелязва, че не е от най-сплотените, а българите са доста суеверни.

Отец Атнасий, разкажете ми няколко думи за вас и за това как пристигнахте в Атина?

Роден съм 1983 г. в гр. Ямбол. Завършил съм Пловдивска духовна семинария „Св.св. Кирил и Методий” през 2002 г. По решение на Светия Синод на Българската Православна църква бях изпратен тук да продължа своето образование в Атинския богословски факултет. На 2 май 2003 г. приех монашество в манастира „Св. Атанасий” край с.Златна ливада, Чирпанско. Мой духовен наставник стана тогавашният ректор на пловдивската семинария, а сега игумен на Рилския манастир Адрианополски епископ Евлогий. Година по-късно на същата дата в същия манастир бях ръкоположен в дяконска степен като паралелно продължавах и образованието си тук в Атина. На 4 септ 2005 г. в старозагорския катедрален храм „Св. Димитрий” бях ръкоположен за свещеник от сегашния митрополит на Димотика, Орестиада и Суфли – Дамаскин. Завърших през 2007 г. образованието си тук и след това постъпих в магистърската програма на катедра „Патрология” към богословския факултет при атинския университет със специалност „История на догмите”. Темата, по която работя е „Възникване и развитие на монархианството”.

Знам, че вие сте задвижил въпроса да бъде дадена сграда за български храм в Атина. Сигурно не е било лесно...

Храмът почти от две години съществува. Нуждата беше належаща, защото знаем, че в област Атика живеят няколко десетки хиляди наши сънародници. Повечето от тях са тук по чисто икономически причини. Много трудно е да спазват своите задължения на православни християни, въпреки че официалната религия  в Гърция е православието, езикът понякога се явява като пречка в отношенията между свещеник и миряни. Аз вече над пет години служа в атинския храм „Животоприемен източник”, където преди това се събирахме и веднъж месечно и отслужвахме света литургия на български език. В работата ми с българската общност тук забелязах именно, че много честно вярващи, които са търсели помощ от свещеници  гърци, не са могли да я получат в пълнота поради езиковата бариера. Често ми се е случвало свещеници гърци да ми се обаждат и да ме молят да превеждам. Т.е. желанието от гръцка страна съществува.

В какво се изразява тази помощ?

Зависи. Но нека да не подхващаме въпроса за финансовата помощ. Всяка църква си има каса за бедни – аз съм имал такива обаждания... и такива работи по телефона са ми говорили от свещеници, които познавам и знам какво представляват, че просто не ми се мисли, че може да се прави такова нещо. Аз дълги години се опитвам да докажа, че и в България също има православие, но за съжаление, някои наши сънародници спомагат този образ да бъде очернен. С болка признавам, че нашата нация е най-разделена...

Църквата може да даде духовна помощ, да подаде ръка на човек в един труден момент.

Църквата се намира в едно от предградията на Атина. Освен за празници, хората идват ли на богослуженията или по други поводи?

Богослужения се извършва в неделя и на големи празници. Много от нашите сънародници работят на вътрешна работа и това ги вазпрепядства да идват в делнични дни, защото почиват само в неделя. Именно затова решиме да празнуваме и престолния си празник Деня на св. Иван Рилски в най-близката неделя след датата му в календара 19.10.

Смятам, че в тези чествания трябва да се повдига духа на хората. Ако има желание, колкото и далеч да е църквата, всеки може да я намери. Казват – ако бяха дали храм близо до Омония, ако беше тук и там – аз го приемам като извинение да не дойдем на църква. Казват, че е далеч, а никой не се замисля как стигнахме дотук да имаме и този малък храм, дори и малко далеч от центъра на града.

Аз съм слизал в центъра и съм обикалял около българските заведения – няма да ви порази факта, че заведенията са пълни. Аз и друг път съм казвал, че нашия народ не е религиозен, а традиционалист. И бих казал и доста суеверен. Преди време се заговори за един духовник от Саламина, който развалял магии. Много хора ми се обаждаха – „направена ми е магия и ходих при патер Нектариус да ми я оправи”. Там падат, пищят и т.н. и след време се вдигна шум по гръцките канали и се оказа, че този патер Нектариус е един мошеник, който не принадлежи дори към официалната гръцка църква. Така че с болка признавам, че нашата общност не милее така както трябва за своя храм, както милеят други общност като руската,  румънската и т.н. .

Тук е момента да изкажа благодарност на предстоятеля на храма „Животоприемен източник” протопресвитер Илияс Дросинос. Преди години той ни предостави храма и залата към храма, за да се събираме след литургиите, но се виждаше нуждата от място, което да се знае, че е наше и където можем да се събираме редовно. Тази мисъл споделих със сегашния митрополит на Димотика Дамаскин, а тогавашен викарий на Атинската архепископия като Диавлийски епископ. Той я прие много присърце. Широко скроен човек, който обича българската общност, но и всички чужденци – най-вече православните, които се намират далеч от родината.

С негова помощ открихме стария енорийски храм на енорията „Св.Мироносици” в района Анакаса на кметство Агии Анаргири. След това разговаряхме с бившия консул г-н Николай Караиванов, който е голям родолюбец и прие идеята присърце. С негова помощ проведохме и разговори с Негово Превъзходителство посланика на Република България в Гърция г-н Андрей Караславов и така с общи усилия  отправихме молба към Митрополията на Атика, под чиято юрисдикция се намира храма да ни  го предостави за богослужебни нужди. Месогейският митрополит Николай, управляващ митрополията на Атика, с радост прие да ни бъде предоставен. Спомогна много и кметството в лицето на кмета г-н Николаос Сарандис. С помощта на дирекцията по вероизповеданията и тогавашния директор проф. Иван Желев бе отпусната  финансова помощ, с която ремонтирахме храма, който не беше употребяван почти десет години. Насочихме датата 9 март 2008 г. храмът да отвори врати, защото тогава се чества паметта на св. 40 мъченици. Тогава започваше и началото си Векикия пост, а знаем, че той е едно ново начало за всеки православен христианин да очисти душата си от греховете и с радост да посрещне Христовото възкресение.

Както Великият пост е ново начало, така и ние решихме да поставим едно ново начало в историята на българската общност в Гърция. На 9 март извършихме първата света литургия и приехме храмът да носи името на всебългарския покровител Св. Иван Рилски – не само, че той е най-българският светец, но искахме да се прослави паметта му тук на гръцка земя, защото както знаем,по предание неговата десница се пази тук в Гърция на остров Тинос в манастира Кехровунио. Пристигнала е тук по незнаен начин – има много версии и смятаме да я донесем за поклонение в нашия храм в бъдеще.

Съседите от квартала как ви приеха?

 Повечето от съседите от квартала се черкуват при нас – идват, изповядват се, много често съм ги питал за езиковата бариера. Те казват „ами на нас ние приятнода идваме тук, защото това беше нашият енорийски храм”. За тях бе голяма радост когато научиха,че старият им енорийски храм отново отваря врати. Иначе, навсякъде има недоброжелатели, но те са много по-малко от тези, които желаят доброто на храма. Има хора, които живеят там и в който и час да почукам на вратата им и поискам помощ, помощта ще ми бъде дадена.

Наскоро празнувахте за втора година храмовия празник на българската църква "Св. Иван Рилски" в Атина. Как мина?

Българският храм "Св. Иван Рилски" отпразнува на 24 и 25 октомври своя храмов празник за втори път след основаването си. Въпреки дъжда сънародниците ни изпълниха храма, много от тях стояха и пред вратите му поради невъзможност да се съберат вътре всички богомолци.

Настъпили ли са промени в българската общност през последните години?

Това е доста силна дума. Единственото нещо, което съм забелязал – преди беше доста по-трудно... имаше проблеми с документите, хората много трудно можеха да си ходят в родината, имаше хора, които с години не бяха се прибирали. Сега не е проблем – толкова автобуси заминават дневно...

На границата, знаете – показваме само лична карта. Навремето хората имаха нужда много повече от културни мероприятния, отколкото днес. Аз съм много щастлив, че българското училище започна да се разраства. В него работят едни достойни хора – учители, които не хабят сили и средства да поддържат едно ниво на нашите деца, защото тепърва тук ще се говори за българска общност. И не трябва тези деца, които се раждат тук да забравят родния си език. Аз съм виждал и е много плачевно положението деца да не могат да говорят своя роден език. Дори  много често съм чувал упреци от гърците – как може вашите деца да не знаят родния ви език?! Така че можем да се научим малко от тях на национално достойнство. Когато трябва - да можем да кажем с гордост, че сме българи. А не да показваме националната принадлежност и да развяваме знамена. . Промени настъпиха именно в това – че се отвориха границите и хората могат свободно да си ходят.

Считам, че лошото е, че хората отдават огромно внимание на всекидневния живот. Аз препоръчвам на хората да отделят поне един час време за себе си, защото някои са тръгнали с едно темпо и са забравили, че тях самите ги има. А човекът не е робот. И рано или късно някои неща могат да доведат до фатален край. Така че смятам, че всеки човек трябва да отделя малко време за самия себе си – да отпуска, да го кажем на роден език, защото само с темпо „Давай и бързо” не се стига доникъде.

Съществуват ли планове за организирането на културен център в Атина?

Храмът, училището и културният център са трите основни фактора, които ще поддържат българския дух тук в Атина и ако щете и в по-голямата част в Гърция. Спомням си като ми задавате този въпрос за баснята на Петко Рачов Славейков „Орел, рак и щука”. Всички тук дърпат накъдето им хареса. По този начин няма да постигнем нищо. Правени са някои събирания. Искам да изкажа благодарност към училището, за доверието, което ми е оказвано много пъти. Но ако не се обединим, нищо няма да стане. Има толкова дружества – плащаш в съда, събираш 20 човека, подписват се и имаш дружество. Дружеството трябва да едно – Българска общност (нямам предвид дружеството на Росен Христов) и дотам, и то да развива различни дейности... Всеки тук иска да се покаже – личното аз е надминало всякакви граници..

Има алтернативи на всичко – на българската църква, на дружествата, на вестници, на радиа, на каквото се сетиш... Това говори много лошо за нас самите. Ние сме най-разделената нация от всички общности.

Може би защото числено българите са много в Гърция?!

Не смятам, че това е причината. И албанците са голям брой, но мен ме възхищава тяхното единство. Въпросът е на самосъзнание. Да се притъпи това лично аз и личните интереси. Посолството помага дотолкова колкото може, но има една поговорка „Бог помага, но в кошара не вкарва”.