Галерия

3

2

1

Мария Спасова

Специален пратеник на GRReporter в Рокпорт, Мейн

В документалното кино той е име-легенда. Награден е с Оскар за документално кино през 1986 година за филма Down and Out of America, посветен на икономическата политика на президента Роналд Рейгън и ефектът й върху бедните и бездомните.  През 1989 година получава наградата Emmy за W. Eugene Smith, биографичен филм за големия американски фотожурналист. Има над 30 пълнометражни документални филми, снимани за телевизии като BBC, Channel 4, PBS. Сред тях са такива шедьоври на документалистиката като Paris is Burning и A Night in Havana - Dizzy Gilespie in Cuba. През 1985 година печели наградата на Световната Здравна Организация за Media Exellence за серията документални филми, посветени на семейното планиране в Бангладеж.

Никога не крие гръцкия си произход и въпреки че е трето поколение американски грък, говори езика гладко. Роден е в Ню Йорк, в момента живее и работи в Лос Анджелис. Стажува при Тео Ангелопулос и е част от екипа, заснел "Александър Велики", с който Ангелопулос е награден със Златния лъв на филмовия фестивал във Венеция през 1980 година. Както всяко лято от 20 години насам, така и сега Бил Мегалос води майсторски клас в Медийната Работилница на американския щат Мейн, където и се срещаме. Тазгодишната тема на класа е "Документалното кино и неправителствените организации".

• - Бил, кога се чувстваш доволен от работата си?
• - Това не е точно чувство. Винаги след всеки завършен филм идва следващият, който трябва да се започне веднага. В средата на 90-те години, в бума на така наречената ".com" ера аз и още няколко души започнахме да правим телевизия. Имахме много работа преди да стартираме в ефир. Това е най-голямото количество работа, което ми се е налагало да върша. Създадох 6 различни поредици от телевизионни шоу програми, които трябваше да се излъчват по тази телевизия. Говоря за стотици часове телевизионно време. И с наближаването на датата на старта на телевизията си мислех, че това ще е денят, в който ще отваряме бутилки шампанско и ще празнуваме. Но когато той дойде, не можехме да си позволим нито една празнична минута, защото трябваше да подготвяме програмите за следващия ден. Казахме си: "Браво, момчета! Хубава работа свършихме! Хайде сега отново на работа". Кога се чувствам удоволетворен? Това също има връзка с начина, по който работи Медийната Работилница в Мейн. В края на семинара всички се събират и си представят работата. Филмовите продуценти рядко имат възможността да си видят работата с други хора. Когато си в залата и гледаш как хората реагират на твоите филми - това ме изпълва с удоволетворение. Например, водя подобен клас и в Уганда. Имам 10 студенти и всеки един в края на тези 2 седмици обучение си представя неговия филм. И ние каним всички хора от околността, които всъщност са героите на нашите филми да ги видят заедно с нас и това е много красиво. Но това е нещо необичайно, не е просто удоволетворение от работата заради самата нея. Това е друг социален опит, който обикновено нямаме.

• - Работиш много с неправителствени организации. Защо? Какво ти дава работата с тях?
• - Обичам много да пътувам. И не просто обичам да пътувам, а обичам да пътувам по определен начин. Чувствам се много по-уютно в развиващите се страни, отколкото в развитите. Ако не се намирам поне веднъж в годината на място, където животът се е запазил такъв, какъвто винаги е бил, аз се чувствам неморален, тотално откъснат от реалния свят. Ако искаш да бъдеш на такива места, какъв вид филми би правил там? Освен това аз дълбоко вярвам, че в света не би трябвало да има бедност. Че за нея не са виновни хората, които са бедни, а сме виновни всички останали, които сме създали тази структура на света, която имаме в момента. Правя всичко възможно, за да намаля бедността и глада по света и това е типът филми, който ми харесва да правя.

• - Работата ти е фокусирана изцяло върху Африка и Азия. Но има ли нещо в Европа и по-конкретно в Гърция, което има потенциала да те привлече като творец?
• - По отношение на развитието, Европа е прекалено развита. Винаги съм искал да отида в Албания и дълбоко съжалявам, че не го направих навреме. Трябваше да отида там преди много, много години, когато Енвер Ходжа беше още там. В началото на 80-те години на 20 век да се разхождаш по улиците на Албания означаваше да се разхождаш три или четири века назад във времето. Много съжалявам, че не отидох там навреме. Обичам Гърция, обичам Източна Европа, знам, че тя преживява интересно време и бих искал да съм там по-често, но аз гледам на света от гледната точка на развитието. Има някои проекти за микрофинансиране и микрокредитиране, които биха представлявали интересни обекти за филми. Сигурен съм, че ако се разтърся, ще намеря и други интересни неща, но засега не съм намерил време да го направя.

• - Коя част от правенето на филми ти е любимата?
• - Аз наистина обичам снимането на филмите, пътуването, защото тогава срещаш хора, тогава наистина изживяваш историята на филма. Не бих казал, че ми харесва да седя в монтажната и да монтирам. Въпреки че признавам, че монтажът е една много важна част от процеса на правенето на филми, при която филмът става едно цяло и придобива смисъл. През първите 20 и дори повече години от моята кариера изобщо не се занимавах лично с монтаж. Работех с други монтажисти като оператор, който трябваше да достави определени кадри. С изобретяването на програмата за монтаж Final Cut Pro и дори не с първата, нито с втората, а с третата й версия започнах самият аз да си монтирам филмите. И сега усещам голям респект към монтажната част на филмовото производство. Тази програма отвори за мене един нов свят, който е много различен от снимането и аз й благодаря, че ме научи да работя по този начин. Когато снимаш, твоето внимание е фокусирано върху времето, върху това да оползотвориш всяка минута от снимачния ден, да намираш бързи и лесни решения. "Ние сме тук за един ден. Трябва да направим всички необходими кадри за един ден, да вземем всички интервюта". Снимките са като танцуването, въодушевяват те, карат те да реагираш бързо, иначе изпускаш момента. При монтажа няма нищо такова. При него няма лесни решения, а само правилни решения. Казвам на всичките си студенти и на всичките хора, на които се опитвам да помагам, че при монтажа има едно правило и то е, че трябва да си сложиш задника върху стола и да работиш. Можеш да си намериш хиляди извинения, за да не монтираш. Дори и най-големите и известни монтажисти, които познавам са сред най-големите лентяи. Отиваш в най-големите монтажни студиа в Ню Йорк, където се създават документалните филми с най-големи бюджети и виждаш всички монтажисти, без изключение да се шляят по цял ден, да си говорят помежду си и да отлагат поставянето на задника върху стола. Докато не стане 4 часа след обед, когато се паникьсват, всеки тича към работното си място и започва да работи. И работи, работи, работи докато не стане полунощ. И това се повтаря всеки ден! Много е досадно да монтираш. Ти трябва да залъжеш себе си, за да го правиш.

• - Как за първи път попадна в Медийната Работилница на Мейн?
• - Трудно ми е да си спомня как дойдох за първи път тук и кой ме свърза с организацията. Някой, който вече преподаваше тук ме беше препоръчал като добър учител. Но не си спомням кой.

• - От колко време преподаваш тук?
• - Близо 20 години, най-малкото 15.

• - Това е доста продължителен период от време. Какво те привлича тук?
• - Аз наистина вярвам в модела на обучение чрез работилниците. Преподавал съм и в университет и все още преподавам в университет. Но когато преподаваш в университет на млади хора, ти си с тях за няколко часа на седмица. Най-много 4 до 6 часа и през останалото време те са някъде другаде. Около тях винаги има някаква драма, други часове, пари, храна, каквото и да е. Когато хората посещават Работилницата, те са тук през цялото денонощие. Те са много концентрирани и мотивирани да направят голям скок, голям творчески скок в кариерата си. Те не мислят за живота обратно вкъщи. И друго нещо, което много харесвам е, че за повечето хора да дойдат тук е въпрос на няколкогодишно решение. Те първо се интересуват доста докато изберат работилницата, в която да участват. Те трябва да получат разрешение да отсъстват от работата си, трябва да кандидатстват за стипендия, те трябва да говорят със съпрузите си, че: "ето тази година така ще си прекарам отпуската". По тази причина хората са много мотивирани. Те са и по-възрастни и си казват "искам непременно да го науча това". И тази тяхна мотивация прави работата на преподавателя много, много приятна. Така че студентите са посветени на научаването. Освен това Мейн е фантастичен щат, той е изключително място през лятото и дори през есента. Никога не съм преподавал тук през зимата, но през лятото и пролетта е фантастично. Работилницата е място, където човек впряга изцяло творчеството си и творческата си енергия. Т.е. не е просто аз и отсреща моите студенти. Много често когато преподавам в университета, имам усещането, че студентите ми не знаят какво искат, че са там, защото не могат да измислят какво друго да правят. Не всички, но повечето са така. Те са измолили родителите си да ги пратят във филмово училище, защото мислят, че там ще си прекарат по-добре времето. Тук в работилницата всички създават себе си, творческата енергия витае навсякъде.

• - Твоите студенти са във възторг от тебе и твърдят, че научават много неща в класа ти. Но има ли нещо, което ти научаваш от тях?
• - Това, което аз научавам от преподаването на студентите е колко много знам аз самият. Веднъж като започнеш да работиш за филмовата индустрия, ти някак си ставаш тесен специалист. Не само за актьорите, а за всички нас. Ако си оператор, който прави много добре определен вид кадри, ще си снимаш само тези кадри. Дали ще си режисьор на реклами с деца или на реклами с кучета, ти ще си снимаш само тях. Дори и човек като мене, който има доста широко поле на дейност в цял свят, моята работа е предимно съсредоточена в развиващите се страни, където правя определен вид документални филми. Те са много интересни, но няма кой знае колко голямо разнообразие в тях. Когато станеш известен с нещо, индустрията те придържа само към това нещо. Тук всеки студент се обръща към мене с най-различни въпроси, има нужда от най-различна помощ и аз осъзнавам, че съм в състояние да предам тези познания. Това е което научавам от самия процес на преподаване. От студентите си научавам различния подход към темите. В момента, в който започнеш професионална работа, ти започваш да използваш все по-лесните за тебе решения. Когато един път си изпаднал в ситуация и си намерил изхода от нея, следващият път, когато си там ти не търсиш нов изход, просто си го знаеш. Не че не си вършиш работата както трябва, но просто ставаш по-леннив откъм нови решения.

• - Какво предпочиташ - да правиш филми или да учиш другите как да правят филми?
• - Да ти кажа честно, предпочитам да свиря в състав. Истината е, че искам да правя и двете. Разбрал съм, че ако в живота ми съществува само преподавателя или само режисьора, няма да бъда щастлив. Разбрал съм, че в мене се крият 6 или 7 личности - на съпруга, на бащата, на преподавателя, на режисьора, на художника, който създава изкуство само за себе си, на музиканта. Имам тайни страни, които никой друг не предполага, че съществуват. Така че за да съм щастлив, трябва всяка една личност вътре в мене да се осъществи. Иначе няма да съм щастлив. Бих мразил само да преподавам или само да снимам.

• - Какъв е съветът ти към младите филмови продуценти, които сега започват кариерата си?
• - Моят съвет към младите хора, които искат да се захванат с този бизнес е "Не го правете!". Зная, че звучи ужасно, но е така. Този бизнес много се промени. Аз имах късмет да започна много рано да се занимавам с него, когато имаше бюджети, които даваха възможности да се правят хубави филми. Правил съм много филми за Би Би Си, които имаха толкова големи бюджети, че всичко се изпипваше както трябва. Продуцентът и режисьорът можеха да отидат до Близкия Изток, да разгледат какво има на място, да се върнат и да знаят как ще се направи филма. Сега ти говориш предварително по телефона, уговаряш неща, но на практика не знаеш как точно ще снимаш филма. Аз работя с неправителствени организации и единственият начин да се правят филми за тях е да правиш всичко сам. Аз съм добър оператор и добър режисьор. Аз съм и много добър продуцент. Но не мога да правя всичко това еднакво добре. Качеството на филма пада. Аз прекарах много години като оператор, зад камерата. Като човек за всичко във филмите си, аз снимам по-добре от някой друг, който също прави всичко сам. Но не достигам това качество, което имаме, когато работим в екип и всеки участва с познанията си. От гледна точка на днешните бюджети е много трудно да изработиш така работата си, че да си доволен от нея. Затова съветът ми към младите хора е: "Ако не обожавате тази професия, не се захващайте с нея. Намерете друго нещо да правите. Защото ако се захванете с този бизнес в този момент, ще бъдете много експлоатирани. Всеки ще ви експлоатира. И ако при това положение не намерите радост в работата си, намерете нещо друго, с което да се занимавате. Но и него трябва да обичате".

• - Мисля, че това важи за всяка професия на днешно време.
• - Да, живеем в жесток свят. Живеем в унизително време. Започнах кариерата си през 70-те години. Тогава хората разбираха, че ако си на свободна практика, това е определен вид статут. Нали знаете шегата, че на проситутката не плащаме за секса, а за да си отиде след него. Не искам да кажа, че да си на свободна практика е като да си проститутка. Но тогава се знаеше, че за да си на свободна практика ти трябва да си много добър и те те наемат и ти плащат висок хонорар, но след това нямат ангажименти към тебе. Не ти плащат здравна застраховка, не се чудят какво да те правят, когато нямат работа за тебе. Но ти плащат достатъчно пари, за да се издържаш. Сега парите за хората на свободна пракитка са много малко. Познавам много хора, които не могат да си позволят да имат здравни застраховки. Аз лично работя от 70-те години и през цялото това време имаше само 2 години, когато работодателят ми е плащал здравна осигуровка. Като професионалист на свободна практика сам си плащам тази осигуровка всяка година от 1972-ра насам. В началото, когато бях млад дори и нямах здравна осигуровка. Но след като се ожених и нещата в работата ми тръгнаха добре, от края на 70-те години вече 30 години си плащам сам. Професионалистът на свободна практика трябва от някъде да изкара тези пари. Трябва да ти призная, че най-лошият ми клиент през 70-те и 80-те години ми плащаше повече, от колкото най-добрия ми клиент днес. Нашият бизнес е много суров в момента и ако ти не го обожаваш безрезервно, по-добре е да потърсиш други начини да се издържаш.