Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Magna Grecia - от тарантела до опяване в забравените от Христос земи

16 Декември 2014 / 19:12:24  GRReporter
3358 прочитания

Здравка Михайлова
Специално за Grreporter
Ако Христос е спрял в Еболи, според едноименния роман на Карло Леви, там където свършвали пътят и железопътната линия и не е продължил към вътрешността на Лукания (днешната област Базиликата), сигурно е, че той никога не е стигнал и до много други райони на забравения от прогреса италиански юг. Както и до долината на река Амендолеа в Калабрия, където все още живее население, отглас от миналото на Magna Grecia (Μεγάλη Ελλάδα). Писателят приписва заглавието на романа си на самите жители, които му казали: „Не не сме християни, Христос не е стигнал дотук, спрял е в Еболи”. В началото на 19-ти век немският изследовател Карл Витте установил наличието на компактни маси население в Южна Италия, чийто матерен език бил гръцкият. Силното влияние, оказано от гръцкия език върху южноиталианските диалекти, било потвърдено един век по-късно от немския езиковед Ролфс (Rohlfs), както и от много други - предимно гърци и италианци - изследвали произхода на наречията, говорени в гръцките “езикови анклави” в Апулия (полуостров Саленто - токът на италианския ботуш) и Калабрия (предимно планинският район Аспромонте на върха на ботуша). Тези проучвания доказали съществуването на уникален език, съхранил думи от древногръцкия дорийски диалект, изчезнали или несъществуващи, както във византийския, така и в новогръцкия език.
Така били потвърдени произходът и приемствеността, съществували от епохата на Magna Grecia, по-точно от 8 в.пр.н.е., когато многобройно гръцко население колонизира Южна Италия и Сицилия, до наши дни. През онази епоха в Калабрия са основани гръцките колонии Ригион (днешният Реджо Калабрия), Тарас (Таранто), Варион (Бари), Врундисион (Бриндизи), Епизефирии Локри, Кавлония, Медма, Кротон, Сиварис. Калабрия е областта в Италия, която по своята география, топография и околна среда прилича повече от всяка друга на Гърция, затова не е случаен фактът, че по протежение на йонийските брегове на областта са основани четири от най-големите гръцки колонии на Запад. Големият градски център в древността Турии бил проектиран от прочутия Иподам Милетски и в него е погребан и знаменитият историк на древността Херодот. Забележителен е и приносът на Питагор за развитието на знанието, както и школата основана от него в Кротон. И днес сред руините на древния град може да бъде видяна “трибуната на Питагор”, откъдето великият математик проповядвал теориите си.
Реджо Калабрия наред с Неапол си остава люлка на елинизма в западните предели до епохата, когато се превръща във форпост на византийска Калабрия. Днес неговият археологически музей дава подслон на двете уникални статуи, известни като “Войните от Риаче”, и на бронзовата глава на “Философа от Портичело”. Уникалните бронзовите статуи на “войните” са два от малобройните образци на гръцко изкуство от класическата епоха, изтръгнати от дълбините на морето, което в продължение на векове е било по-скоро мост, а не разделящо Гърция и Калабрия  пространство. То непрекъснато било прекосявано и в двете посоки от търговци, майстори на изкуството и техните произведения. Известните от приключенията на Одисей морски чудовища Сцила и Харибда, ужас за древните мореплаватели, всъщност са алегорични митологични образи на опасните морски течения в Месинския пролив, разделящ Калабрия от Сицилия. Там обитава и Фата Моргана (не феята от мита за крал Артур), а физическото явление на отражателен образ – мираж - над Месинския залив, в което се коренят толкова легенди.
За произхода, историята, традициите и съвременното присъствие на гръцкоговорящото население в Южна Италия разговаряме с етнолога и социален антрополог Христина Петропулу.
- Дълги години се занимавате с теренно проучване на гръкоговорящите райони в Калабрия, особено село Галициано, което е и тема на дисертационния ви труд, защитен в Солунския университет. В средата на осемдесетте години, когато сте живяла там, селата по долината на река Амендолеа все още са били обитавани от гръкоговорящо население. Съществуват различни теории за неговия произход и установяване там: двете основни са, че това били гръцки колонизатори от 8-ми в. пр.н.е., когато многобройно население се преселва в Южна Италия и Сицилия, и другата, според която става въпрос предимно за заселници от византийската епоха 9ти-11ти век. На кого принадлежи „бащинството”на тези теории и коя от двете вие смятате, че е по-близо до историческата истина?
- В продължение на доста години въпросът за произхода на диалектните говори в Южна Италия е разделял научната общност на два противостоящи „лагера”: т.нар. византинисти и архаисти. Първите - мнозинството от тях италианци - подкрепяли византийския произход на този език. Вторите - по правило гърци - застъпват виждането, че корените му са в античната епоха, като поставят акцент върху дорийския диалект на Magna Grecia. За особено значим е смятан приносът на Ан. Каранастасис, съставител на Историческия речник на Атинската академия на науките. От 1962 г. и в продължение на години той осъществява научни експедиции в гръкоговорящите райони на Апулия и Калабрия, събирайки богат езиковедски материал. В резултат на тези изследвания се появява изданието на петтомния исторически речник на гръцките говори в Южна Италия, както и съответната историческа граматика. Със своите проучвания той насочва научните изследвания към един „трезв” и по-близък до историческата действителност възглед за произхода на този език. За да обобщя ще кажа, че Каранастасис разпознава в съществуването на долноиталийския следните езикови под-пластове: архаичен пласт изобилстващ с дорийски и архаични елементи, елинистичен, византийски от времето на византийското господство в Южна Италия и пласт лексикални заемки от местния романски диалект, с който гръцкият съжителства от векове. Очевидно е, че всички тези подпластове са резултат от последователната гръцка колонизация в конкретните райони.
- В текста ви „Запознаване с гръкоговорящите села” споменавате романа на Карло Леви „Христос спря в Еболи”, в който авторът описва живота в областта Лукания на бедния италиански юг, където е интерниран в периода 1935-1936 г. от фашисткия режим на Мусолини. Сравнявате условията на живот в калабрийските села с преживяното и свидетелствата на италианския лекар с леви убеждения. Каква бе икономическата и социална действителност по тези места в средата на осемдесетте години, когато започнахте вашето изследване там?
- Условията там напомняха тези в Гърция от петдесетте години. Достатъчно е да кажа, че през първите три години (1983-1985) на моя престой в къщите нямаше водоснабдяване с течаща вода. Хората черпеха вода от кладенец, който младите хора наричаха „Κάναλο της Αγάπης” („Извор на Любовта”), тъй като там разцъфтяваха идилиите, когато девойките ходеха да пълнят стомните с вода. На този „Канало” ходех и аз, за да пера дрехите си, както правеше майка ми, когато бях малка там където съм родена аз (в село Турколека, област Аркадия, Пелопонес). След първата година, когато се озовах в Галициано, потърсих книгата на Карло Леви и признавам, че бях впечатлена от множеството сходства между Алиано, селото в Лукания, където е бил интерниран самият той (в романа той го нарича Галиано, както е местното произношение) и Галициано. Леви е написал класическия си шедьовър между 1943-1944, в най-драматичните моменти на войната, и го издава непосредствено след нейния край, през 1945-та. Книгата ме потресе толкова, че в някакъв момент, когато се озовах в Рим, взех влака и повторих едно към едно маршрута на неговото пътуване, вписвайки размисли и впечатления в дневника си. По отношение на икономическото състояние на гръцкоезичните села достатъчно е да спомена, че през 1979-та, според проучване на тогавашната Европейска Икономическа Общност, сред 109-те (тогава) области и 260-те (тогава) милиона граждани на Общността, доходът на глава от населението в седемте села на гръкоговорящата област бе най-ниският. Икономиката се основаваше на скотовъдството и по-голямата част от населението бе (е)мигрирала в Швейцария и италианския Север, предимно в Милано. Онези, които се бяха завърнали, предпочитаха да се установят в Реджио (Reggio di Calabria), най-големия градски център в района, тъй като там можеха да осигурят по-добро бъдеще на децата си. До днес съществуват квартали в Реджио с елиногласно, в мнозинството му, население. Въпреки това, по времето на изследването ми селото наброяваше около 250 жители, брой, драматично намалял от началото на 90-те години, спаднал днес до едва 15 семейства. Що се отнася до икономическото положение, съм на мнение, че и до днес не е настъпила някаква зрелищна промяна.  
- През 11-ти век Калабрия познава голям разцвет, който ще бъде прекъснат от появата там на норманите. Те ще бъдат последвани от нови завоеватели в резултат на които настъпва и упадъкът на гръцкия елемент, който обаче ще бъде отново подсилен - след превземането на Константинопол - от масовия излаз на Запад и към Южна Италия на много от жителите на ужасеното от пробива на ислямските турци гръцко пространство. Каква е по-късната съдба на тези големи центрове, в които е съсредоточено православно гръцко население?
- Факт е, че в Калабрия през 13-ти век е имало над сто и петдесет манастира, следвали православния типик. С течение на времето обаче гръцката монашеска общност – както в Калабрия, така и в Сицилия - отиват към постепенен упадък. Повечето от тях дори не са знаели гръцки език, малцина са били в състояние да четат гръцкия типик (книга, която излага реда на богослужението на всички дни и празници). От решаващо значение за неговото официално премахване е Трентският събор (1549), който налага латинското богослужение на цялата Католическа църква. Епископията на Бова оказва най-силна съпротива. Там православното богослужение е отменено през 1573-та. Решението е взето от последния православен епископ Юлиос Ставрианос, който е от кипърски произход. След тайно споразумение с митрополита на Реджио и първенците на Бова той приканва властите и народа да присъстват на празнична литургия. Тя е отслужена изцяло на латински на 20 януари 1573, деня на св. Себастиан, чиято памет се почита както от латините, така и от гръцкото православие. Характерно е, че свещеникът отслужил тази литургия, бил порицан от вярващите с такава горчивина, че му било приписано прозвището Юда. През 1579 папа Григорий XIII организира гръцките монаси в Южна Италия в орден, нещо, което от една страна спасява гръцките манастири от пълно западане, но ги прави по-зависими от папската църква, в резултат на което настъпва бързото им латинизиране. Влиянието на Католическата църква, постепенното отстъпление на гръцкия език под напора на латинския и необразоваността на гръцкия клир довеждат до траен упадък на православието през и най-вече към края на 16-ти век. Опити за възстановяване на православното богослужение са правени през 70-те години на двайсети век по инициатива на гръцките и италианските дружества за съхраняване на гръцкия език в Калабрия. Около 1992-та е построен и малък православен храм в Галициано, посветен на Богородица на Гърците (Παναγία των Ελλήνων). Основаването му е продиктувано по-скоро от силна тенденция към „туристизиране” и „гърцизиране” на района, отколкото от религиозните потребности на местното население.
- Забраняването на православния ритуал, по-честите контакти с италианското население, военната повинност, разчупването на строгата ендогамия, образованието, влиянието на средствата за масова информация, както и острото чувство за малоценност, насаждано с години у говорещите гръцки език, водят до постепенния упадък на езика и обичаите. Предразсъдъците и негативните стереотипи, така или иначе, са валидни не само по отношение на гръцкоговорящите, но и на всички калабрийци (и изобщо южняци). В кои села по времето на вашето изследване се говореше все още гръцки език и как са се променили нещата към днешна дата? Например, Галициано, където гръцкият се е съхранил най-жив, е било и най-изолираното и бедно село в целия район.
- През 1983, когато посетих за пръв път този район, всички говореха на „греко” (γκρέκο, така местните жители наричаха езика си) в селата Галициано и Рогуди. Няма да забравя първия ден, когато са събудих в селото и чух отвън пред вратата ми да минават две жени, които разговаряха на висοк глас помежду си, казвайки следните впечатляващи думи: ”пуснал й ръка” (“της έβαλε χέρι”), споменавайки някакъв мъж, който досаждал на една девойка. Израз, употребяван дословно същият във всички части на Гърция. В онези години гръкоговорящи живееха и в Бова Супериоре, както и в крайбрежното селище Бова Марина. Става дума за хора, чийто произход бе от село Рогуди. Забележителна фигура сред тях бе Angelo Maesano (Рогуди,1915- Бова, 2000), известен като Mastr’ Angelo, дълбок познавач на гръцкия език. Докато траеше моето изследване той написа една от най-хубавите песни на калабрийски гръцки – „Ела, ела при мен” («Έλα, έλα μου κοντά»). Имах щастието да присъствам по време на целия процес на композирането на тази прекрасна песен. Срещите ни ставаха в дома на друга една открояваща се личност в гръкоезичната общност - Elisabetta Nucera, която бе водила борба за официалното признаване на езика γκρέκο.
Основните фактори, допринесли за съхраняването на езика в продължение на толкова векове, са били географската изолираност на района, затрудненото общуване с останалия италоезичен свят, затворената земеделско-скотовъдска икономика и неграмотността. Обратно, по-честите контакти с италианско говорящото население, природните бедствия (наводнения и свлачища) и последвалите ги премествания на населенията от планините към равнините, както и по-общите промени (социални, икономически и културни) от шейсетте години насам допринасят за постепенното отстъпление на езика „γκρέκο”. Днес повечето хора са се преселили към крайбрежните центрове, предимно в Кондофури Марина.
По време на моята антропологическа експедиция ценно бе сътрудничеството с моя партньор в онези години, а по-късно и мой съпруг Сотирис Христакис, на когото дължа ценните фотографии на местните хора и обичаи. Като част от илюстрациите към това интервю предоставям правени от него снимки през 80-те години.
- Едно от тези села - Рихуди, е смятано за архитектурен шедьовър и се споменава като христоматиен пример в наръчници и учебници по градоустройство. С какво се отличава това селище?  
Трудно е да опише човек страхопочитанието, което  го обзема, когато види насреща си това село! Както подсказва и името му (от прилагателното ρηχώδης=ακανθώδης, чепат, трънлив, стръмен), Рихуди (Ρηχούδι) или Рогуди (Ρογούδι) е построено върху стръмните скатове на една скала и от всички страни е заобиколено от пропаст. Рисковото местоположение на цялото село криело сериозни опасности до такава степен, че майките били принудени да привързват децата си с въже от страх да не би докато си играят да се изтърколят в едната от двете пенливи реки (Амендолеа и Фурия), които текат под селото в дъното на урвата. В историята на селото са описани такива случаи. То се е превърнало в обект на проучване от гледна точка на уникалния архитектурен интерес, който представлява. Дори една от най-значимите италиански издателски къщи - Einaudi, бе илюстрирала със снимка на Рихуди корицата на своето забележително издание „Историята на Калабрия”, появило се на книжния пазар през 1985.
- На едно от изданията на Международния фестивал на танца в Каламата етно-музикологът Ламброс Лиавас илюстрира своята лекция на тема „Тарантела пицика: музикално и танцово заклинание на елинофоните от Южна Италия” с изпълнението на танцовия ансамбъл “Arachne Mediterranea” (“Средиземноморски паяк”) от село Мартиниано в Апулия, който представи ритуалния танц. Членовете му са изследователи, свързани с университета в Лече, столица на Саленто, а проучванията им са съсредоточени върху културата на деветте гръцкоговорящи села в Саленто. В едно свое писмо приятелят на Моцарт, английският композитор Стивън Сторас, описва танца на един “tarantato”, когото наблюдавал по време на своето пътешествие по тези земи през 18 век и определя тарантелата като ритъм от 6/8, който и се среща и до днес в района. Какви са вашите наблюдения върху произхода и символиката на тарантелата?
- Тарантелата  (танцът на паяка) е пар екселанс традиционният танц на Южна Италия, най-вече на Апулия, който обаче се различава от един район в друг. Има връзка с явлението тарантизъм (tarantismo), тоест с ухапването на човек от един вид малък отровен паяк - тарантула (tarantella, умалително от думата taranta = паяк). Това ухапване предизвиквало у tarantato състояние на общ дискомфорт: стомашни болки, изпотяване, учестен пулс, екстатично бълнуване. За да се освободи от всички тези симптоми в дома му го посещавали специални музиканти, като разходите били за сметка на  семейството му, и под звуците на конкретна музика, той се впускал в продължаващ с часове танц, имитирайки движенията на паяка. Темповете на танца ставали все по-забързани, докато накрая страдащият от ухапването паднел омаломощен на земята, все още в екстатично състояние. По такъв начин, изтощен от танца, той се освобождавал от всички несгодни усещания, предизвикани от ухапването на тарантулата. Става дума за терапевтичен ритуал с музика и танц, непосредствено свързан с икономическите и социални условия, преобладавали в италианския Юг до шейсетте години на 20-ти век, но и с положението на жената  в тези общества. Не е случаен фактът, че тарантулата „предпочитала” социално маргинални хора, обикновено млади неомъжени жени, жертви на патриархалното общество. Ритуалният танц давал възможността да бъдат преобърнати правилата на ежедневието, така че те да привлекат веднъж в годината вниманието на останалите, да дадат отдушник на всекидневното им потискане, разочарования, безизходици, притеснения. Научните изследвания не са доказали, че в Апулия съществува такъв вид паяк предизвикващ подобна болка и екстатични състояния.
Причините, както ви казах, се коренят другаде. Тарантизмът е  предмет на множество изследвания. Правейки обзор на една многовековна история с всички промени, които съответните исторически, обществени, икономически и религиозни промени налагали, тарантелата е достигнала до наши дни в нейните разновидности като характерен танц от италианския Юг, най-вече от гръкоговорящия район на Апулия. Днес съществуват многобройни музикални състави - в Италия, в Гърция и другаде, които популяризират все повече този танц. Дори в Апулия, през последните 16 години всяко лято се провежда фестивал „Нощта на паяка” (La Notte della Taranta), с участието на официални институции и множество фолклорни състави. Състави съществуват много, все повече се множат и изследванията около тарантизма, но без подобаващото уважение и отговорното отношение. Днес всички се специалисти по всичко. Но както и да стоят нещата, онова, което може да бъде изведено като заключение от научните изследвания е, че древният медитерански ритуален танц с терапевтични свойства напомня дълбоките митологични, езикови и музикални корени на една обща традиция, мост на която е Йонийско море.
- Всеобхватното ви етнографско изследване естествено включва и погребалните обичаи на общностите, населяващи гръкоговорящите села. Какви сходства и различия установихте с тези в Гърция?  
- Сходствата са многобройни, но най-характерен е κοπετού (от старогръцкото κοπετός), оплаквачеството, сърцераздирателното ридание над мъртвеца при което жените се бият в гърдите, дерат лицето си, раздират дрехите и скубят косите си. Наблюдавала съм такива сцени по време на теренното проучване, когато две сестри оплакваха починалата си майка. В момента, когато тленните й останки бяха изнесени от дома, те се хвърлиха на земята, удряйки главите и гърдите си и дерейки с нокти лицата си. Също така важно сходство е и поставянето в ковчега на предмети, които са били любими на вече отишлия си от живота (цигари, тестета карти и др.). Основно различие е, че в Калабрия изпращат мъртвия до последния му дом само мъжете. Това е свързано с опита на Католическата църква да потисне ритуалното оплаквачество (оплакваческите песни), смятано за остатък от езически времена; тъй като щом Господ е приканил при себе си починалия, живите не бива да скърбят. Разлика съществува и по отношение на деня на който се почитат мъртвите (2 ноември), когато се отслужва литургия на гробището, а след това следва тъжаческо ридание на жените над гробовете, дори да са изминали десетилетия от нечия смърт. Интерес представлява също ритуалът, който следва полагането на тялото в земята. Вярва се, че онези, които са взели участие в  погребение, са носители на зли духове и преминаването им може да предизвика разнообразни злини и бели. Затова те трябва да се върнат в дома на мъртвия и да поздравят с ръкостискане близките му. Чрез ръкостискането се отървават от пакостливите вредни духове. Става дума за обичай широко разпространен в италианския юг. Който не се погрижи „да се очисти” от злите духове, може да предизвика смърт, падане от високо в урва, природни бедствия. Както и в Гърция, се вярва, че през първите осем дни след смъртта починалият се намира в междинно състояние между живота и смъртта и едва след осмия ден той отпътува за царството на сенките. Съответният на гръцкия и балкански обичай ”струване на деветиня” с молитвено възпоменание в Калабрия се прави на осмия ден. След този ден близките родственици излизат в местности сред природата, където починалият е прекарал живота си и го оплакват. Спомням си такива случаи от времето прекарано в Калабрия, които бяха разтърсващо преживяване.
- Тази година вие посетихте и България, този път не по работа, а пътувайки като турист. Какви са впечатленията ви от прекараните няколко дни София и Пловдив? Би ли представлявало интерес за вас да проведете изследване за гръцкия етнически елемент и гръцките диалектни говори по крайбрежието на Черно море и Източна Румелия?
- Впечатленията ми, както от София, така и от Пловдив, са отлични. Поразена съм от красотата на тези два града, от тяхната архитектура, от чистотата, уважението към историята и околната среда, които можеш да почувстваш, докато ги обхождаш. Има гръцки изследователи, специалисти в тази област, като например Мариана Коромила, автор на книгата „Черноморските гърци” (1991, допълнено издание 2001), отличена с наградата на Атинската Академия. Пропътувала почти цяла Турция, Черноморския район и Балканите, трудовете на Коромила са издавани от гръцки и чуждестранни издателства (книги, списания, публикации в пресата), телевизионни продукции. Така че, изследвания за гърците в крайбрежните районите на Черно море и Източна Румелия са правени, но съм на мнение, че от особено значение би било провеждането на една интердисциплинарна експедиция от учени с различни специалности (историци, етнолози, етно-музиколози, антрополози), така че да бъде проучено в дълбочина многовековното присъствие на елинизма по тези места, особено във някогашен Филипополис/Пловдив.

 

Категории: Христина Петропулу Здравка Михайлова Калабрия Magna Grecia Италия гръцки език тарантела
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus