Галерия

1

Гръцката Гражданска война завършва през август 1949 с капитулация на Демократичната армия на Гърция – военното звено на Гръцката комунистическа партия. 66 години по-късно дискусията за причините, възбудили военния конфликт и неговите последствия продължават да провокират много разпалени дискусии сред гръцките историци и общество. А и не само сред тях, тъй като според част от изследователите конфликтът поставя началото на Студената война.

Наскоро в Атина бе представено най- новото изследване по темата със заглавие „Страсти на Гражданската война” и автори политолога от Йейлския университет Статис Каливас и социолога от Македонския университет в Солун Никос Марандзидис.

Показателен за интереса на публиката към случилите се в периода от края на окупацията на Гърция през 1944 до края на Гражданската война през 1949 събития е фактът, че по време на представянето на книгата залата беше препълнена.

В интервю за GRReporter  Никос Марандзидис разказва за намесата на България и останалите социалистически държави в Гръцката гражданска война, за принудителното мобилизиране на бойци и тактиката на изпращане на децата им зад Желязната завеса.

Г-н Марандзидис, каква е ролята на Народна република България в Гръцката гражданска война?

Намесата на Народна република България в Гръцката гражданска война е била особено голяма. Тя се е изразила в разнообразна подкрепа към Демократичната армия на Гърция, тоест към гръцките комунисти – партизани в периода 1946 – 1949. От една страна помощта е била материална. България е предоставила помощи от всякакъв вид – въоръжение, дрехи, храни и пр. От друга страна във военни поделения на нейна територия са се обучавали гръцки партизани. Тя също е предоставяла медицински материали, лечение в болници на партизани и т.н. В края на Гръцката гражданска война България е приела на територията си няколко хиляди гръцки партизани и други, наречени по онова време гръцки политически имигранти. Част от тези хора живяха в България под този статут в продължение на няколко десетки години. Повечето се върнаха в Гърция през 70-те и 80-те години на 20-ти век, а други – след края на Студената война.

Как геополитическите различия между Сталин и Тито влияят на развоя на военния конфликт?

В резултат на конфликта между Сталин и Тито изпращането на помощ към гръцките партизани от страна на Югославия постепенно е престанало. В същото време се е засилил притокът на помощи от другите социалистически страни  - Албания, България, Румъния и най-вече от страна на страните от централна Европа – Полша, Унгария, Чехословакия. Помощта от страна на Коминформ се е увеличила именно, за да се покрие загубената помощ от Югославия. Този въпрос се е превърнал в нещо като конфликт между Коминформ и Югославия за „спечелването” на гръцките партизани.

В обобщение можем да кажем, че през 1948 количеството на изпратената от страните-членки на Коминформ в резултат на призива на СССР помощ се е увеличило. Единственото, което се е променило е каналът, по който тя е достигала до гръцките комунисти. Вместо през Югославия тя е била доставяна през Албания и, разбира се, през България в района на Източна Македония и Тракия.

Кога престава предоставянето на помощ към гръцките комунисти от страна на комунистическите държави?

Това става на различни етапи. През януари 1949, след неуспешната за Демократичната армия на Гърция битка за Флорина Сталин започва да разбира, че тази война няма да завърши в полза на гръцките комунисти. Освен това разбира, че съществува риск тя да заплаши и Албания, заради намесата на страната в конфликта, понеже е територията, на която е била разтоварвана помощта за гръцките комунисти. По-конкретно помощта е пристигала с кораби от пристанището в Гданск до албанското пристанище Дуръс и след това е била доставяна на партизаните през гръцко-албанската граница. Тъй като Албания е имала обща граница само с Югославия и Гърция, веднага след конфликта си с Тито Сталин е усетил, че опасността от раздробяване на страната е  много голяма, защото тя вече е граничила само с две неприятелски настроени държави. В началото на пролетта на 1949 Сталин е решил да приключи с този въпрос. Твърди се, че тогава е изрекъл прословутата фраза „свернуть” пред лидера на гръцките комунисти Никос Захариадис. След това за известно време изпращането на помощ към комунистите е престанало. Няколко седмици по-късно то е било подновено, за да спре окончателно през август – септември 1949, когато и последните големи части на Демократичната армия на Гърция напускат територията на страната. Говоря за отрядите на 7-ма дивизия, които са се намирали в Източна Македония. Те са останали на гръцка територия до ноември 1949, три месеца след капитулацията през август и след това са се изтеглили в България.

Какво води до историческото явление, известно с термина „педомазома” и каква е идеологическата му натовареност?

„Педомазома” е термин, който продължава да предизвиква поредица от дискусии. Свързан е с епохата на Османската империя  в Гърция, когато с този термин се е обозначавало вземането на деца от християнски семейства с цел да бъдат обучени и включени в еничарския корпус. В резултат на това терминът е натоварен с тежко и негативно значение.

По същество „педомазома” по време на Гръцката гражданска война обозначава преместването на 25 – 30 000 деца от различни региони в северна Гърция (регионите на Епир и Македония) към страните от социалистическия блок. Според Комунистическата партия на Гърция изпращането на децата е било извършено с цел те да бъдат защитени от войната, тъй като са живеели в райони, където са се водели военни действия. Според позицията на тогавашното гръцко правителство принудителното изпращане на децата без съгласието на техните родители в страните от Източна Европа е станало, за да бъдат използвани като „нови еничари”, тоест те да действат срещу страната, от която произхождат.

Не е правилно да се каже, че истината се намира в средата на тези две пропаганди. Но поне в моето съзнание не съществува никакво съмнение, че в ядрото си явлението „педомазома” е имало логиката на обслужване на военни нужди. Поради липса на достатъчен брой бойци Демократичната партия на Гърция е мобилизирала масово и жени. По онова време обаче младите жени в земеделските региони обикновено са били омъжени и са имали деца. Това практически е правело невъзможно участието им във военните действия, тъй като е стоял въпросът кой ще се грижи за децата им. Така че преместването на децата първоначално е свързано с липсата на резерви на Демократичната армия. След изпращането на децата както майките, така и бащите са могли да се бият на страната на комунистите, без да са загрижени за отглеждането на децата си, ако можем да се изразим по този начин.

Вторият въпрос е, че след изпращането си в социалистическите държави децата са били поставени в позицията на заложници. Тоест за родителите вече е било трудно дори и да помислят да дезертират към правителствената войска, след като децата им са се намирали от другата страна на границата.

Било ли е доброволно изпращането на децата? И да, и не. Имало е случаи, в които родителите са дали съгласието си и други, при които те не са искали и изпращането на децата е било извършено по принудителен начин.

Дали всички родители са били партизани? Много от тях са били, други – не. Но и много от тези, които са участвали в партизанските отряди са били мобилизирани по насилствен начин. Тоест, те са били бойци в Демократичната армия на Гърция, но не по свое желание. Така че фактът, че даден родител е бил партизанин не означава, че той е станал такъв доброволно, както и че изпращането на детето му в страните от Източния блок е станало с неговото съгласие.

Добро ли е било отношението към децата в социалистическите държави? Отговорът е: категорично да. Това важи за почти всички социалистически страни, разбира се в зависимост от техните икономически възможности.  Особено в страни като Чехословакия и Унгария, където жизненото равнище е било по-високо от това в разрушената по онова време Гърция отношението към децата е било изключително добро.

Дали целта е била децата да сменят усещането си за национална принадлежност? Не. Що се отнася до приетия от Комунистическата партия на Гърция начин на обучение, децата са учили в гръцки училища. Разбира се, под идеологическата хегемония на комунизма.

Казвам всичко това, за да стигна до извода, че без съмнение говорим за война на пропаганда за изключително деликатния за гръцкото общество въпрос за децата. От само себе си фактът за преместването на деца от гръцка на чужда територия е шокиращ за общественото мнение. Той шокира още повече, ако се вземе предвид, че действително част от децата са заминали без съгласието на родителите си, въпреки че не знаем какъв е бил техният точен брой. Дори и само това е достатъчно, за да станат ясни мащабите на проблема.

От друга страна не съществува съмнение, че за много от децата условията на живот в страните – приемници и преди всичко в Унгария и Чехословакия  са били много по-добри от тези в техните села. Но това е тема на друг разговор.

Другата голяма дискусия засяга преместването на деца в „градовете за деца”, учредени от тогавашната кралица на Гърция Фредерика. Без съмнение то също е протекло за постигането на почти същите политическо-военни цели. От една страна, за да не се притесняват воюващите в гръцката войска родители да не се притесняват, че децата им може да бъдат изпратени в социалистическите страни и от друга – да бъдат обезлюдени районите, където са се провеждали военни операции и места, на които Демократичната армия е провеждала мобилизации.

С това искам да кажа, че въпросът с децата е бил преди всичко военен и в по-малка степен хуманитарен. В пропагандите на противниците обаче той е придобил други мащаби.

Сред тези деца е имало и такива, които гръцката история определя като „славофонни”. Какво се крие зад този термин?

Приетите от Комунистическата партия на Гърция по онова време термини „славофонни” и „славомакедонци” се отнасят до общности, които са се намирали предимно в централна и западна Македония (най-вече в районите на Пела, Флорина и Кастория). Това са били християнски общности, чиито членове са използвали славянски език, за който все още се спори дали е бил български или македонски или нещо средно между тях. Тези общности, които по онова време са били смятани от много анализатори за национално малцинство в голяма степен  са се присъединили към  или са подкрепили Демократичната армия на Гърция доброволно, принудително или, защото са видели в това някакво решение.

Много голям брой славофонни деца са били преместени предимно в Народна република Македония. Впоследствие техните родители също са заминали и са се установили там.

Спецификата на този въпрос е свързана най-вече с измерението на Македонския въпрос, който занимава както Комунистическата партия на Гърция, така и гръцката държава още от Периода между двете световни войни до 1949. На петия си пленум Комунистическата партия на Гърция решава, че ако спечели войната ще задейства всички процедури за обявяването на независимостта на гръцката област Македония или на част от нея. Това решение е довело до значителни последствия за мястото на партията в гръцкото общество и отношението му към нея.

Каква е била политиката на гръцката държава към тези общности след разпадането на Османската империя?

Политиката е варирала от резервирана до толерантна, но в някои случаи е била враждебна и изпълнена с подозрителност. Особено последният период, който са си спомняли членовете на общностите в онези години – диктатурата на Йоанис Метаксас е време, в което гръцката държава се отнася към славофонните общности по изключително негативен начин. Забраняват им да говорят на своя език и са налични много свидетелства за наказания, които са били налагани на хора от тези региони за това, че са говорели на „идиома”, както е бил наричан техният език. Не им е било позволено да представят публично своите традиции и всичко, което е характеризирало тяхната култура. С днешни термини можем да кажем, че е била налична една агресивна асимилационна политика.

Много анализатори смятат, че това е една от основните причини, поради които славомакедонците са подкрепили Комунистическата партия. Те са смятали, че това е партията, която подкрепя най-активно техните права като членове на национално малцинство.

По-късно доста изследователи подкрепиха позицията, че включването на голям брой славофонни жители на област Македония е било свързано с искания за национална независимост много повече, отколкото с идеологически цели за социалистическа трансформация и прочие. Накратко казано славомакедонците са виждали в Комунистическата партия политическия орган, който би могъл да удовлетвори техните малцинствени или национални искания.

Партизани от Демократичната армия на Гърция пеят в планински регион в региона на западна Македония, 1948 г. 

Бихме ли могли да кажем, че тези хора са имали ясно национално съзнание?

Личното ми мнение е, че за един много голям брой това твърдение не важи. При някои други това е така. Дискусията в Гърция за националното съзнание по онова време е обширна и има много аспекти и несъгласия. Но аз смятам, че една част от това население е имало ясно съзнание. При много от тях съзнанието е било гръцко, при други – не. Но, без съмнение, една вероятно значителна част от тези общности не е имала ясно национално съзнание.

Този факт несъмнено е свързан с това, че 1912 година, когато Османската империя се разпада след Балканските войни е много скорошна за тези хора. От тогава са изминали едва 30-35 години и всъщност само едно поколение е израснало в рамките на гръцката Македония.

В допълнение много от тези общности са били изолирани, понеже са се намирали в труднодостъпни райони. Това прави още по-сложна и трудна процедурата по оформяне на национално съзнание.

Много от тези общности са реагирали много негативно на агресивната асимилационна политика на държавата и са били много недоволни от начина, по който са се отнесли към тях местните власти и изобщо държавните власти. В допълнение част от тези хора, особено в региона на източна Македония, както и някои в западна Македония са си сътрудничели с българските власти и са приели присъединяването на източна Македония и Тракия към българската държава по време на войната като положителен развой на събитията.

Затова мога да кажа, че съществуват много аспекти на този въпрос. Един от тях е, че в посочените региони не е налично едно, а различни национални съзнания – гръцко и българско, както и някои по-замъглени съзнания. В други случаи е имало повече реакции на недоволство срещу държавата, отколкото израз на определено съзнание и в други е изиграла роля случайността. Тоест някои общности са попаднали в центъра на събитията, просто защото са живеели в районите на границите на Гърция с Югославия и България.

Например сред помаците е протекла насилствена мобилизация и някои от тях са били принудени да се оттеглят в България след капитулацията. Тези хора са били мобилизирани от Демократичната армия поради факта, че са живеели в областите източна Македония и Тракия.  Съществуват свидетелства, че помаците са били много лоши бойци. Очевидно е, че те изобщо не са искали да участват и много от командирите на отрядите описват по много негативен начин тяхното участие. Затова и са им възлагали да извършват предимно помощни работи, като например да готвят или да строят пътища. Тоест ролята на географията е много критична ще се отнася до гражданските войни.

Кои фактори предопределят загубата на военния конфликт от страна на комунистите? Кои са външните и вътрешните фактори?

Два са най-основните фактори. Външният без съмнение е помощта на САЩ към гръцкото правителство, предоставена чрез плана „Маршал” и доктрината „Труман”. Тази помощ е била много голяма и в различни области и помощта от страна на социалистическите държави към гръцките комунисти не е могла да я достигне и да ѝ противодейства.

Вътрешният фактор е свързан с това, че Комунистическата партия на Гърция е била една изолирана партия от гледна точка на нейната политика и броя на поддръжниците ѝ. Така или иначе въз основа на данните, с които разполагаме процентът на подкрепа към нея е достигнал до 25 на сто през 1944. Той е значителен за участие в избори, не и за водене на гражданска война. В крайна сметка само малка част от тези 25 на сто е успяла и поискала да вземе оръжие и да замине за планината, защото е различно нещо да подкрепяш дадена партия и съвсем друго – да воюваш за нея.

По този начин Комунистическата партия се е изолирала от гръцкото общество и от големи негови части, които първоначално са гледали на нея позитивно. Този процес на изолиране завършва през 1949, особено след решението на 5-ия пленум във връзка с обявяването на независимостта на Македония. В този момент е настъпил един психологически и идеологически разрив между Комунистическата партия и мнозинството от гръцките граждани. Постепенно изолирането е довело до невъзможността на партията да си подсигури поддръжници и бойци, които да мобилизира и в крайна сметка да капитулира.