Още от дълбока древност начинът на украсяване на тялото и главата е бил знак за личността на човека и мястото му в обществото. И до днес той е определящ за мястото на дадена общност в света, маркирайки другостта на дадена етническа група или малцинство. Особено в традиционните общества, използването на строго определени „такъми” за глава, цветове, декоративни или символични елементи в облеклото подсказва семейното положение, възрастта, пола и общественото положение. А материалите, от които са изработени украсите за глава, разкриват нивата на производство и технически умения на техните създатели, достъпа им до суровини, потребността от облекло за приспособяване към естествената среда, естетическите им предпочитания, дават сведения за обществената организация на дадени групи населения.
Някои от предметите са създадени за всекидневна употреба, други имат специално – церемониално или празнично – предназначение: при брачен ритуал, поклонничество или инициация и преход от юношество към зрелостта. Най-представителните образци сред тях са предимно онези на малцинствени групи от Индокитай, като войнственото племе Нага, живеещо на границата между Мианмар и Индия - „ловци на глави” не чак толкова отдавна излезли от стадия на канибализма, женските украси за глава - обшити с малки мидички, маниста и дори копчета - на калашите от Северозападен Пакистан, считащи себе си за потомци на Александър Македонски, корони Апсара за ритуален танц от Камбоджа. Все пак фокусни точки на екпозицията са двете корони от ковано сребро на народностната група Миао от Южен Китай, чието изящество и трепкащи филигранни орнаменти, напомнят дъбовите листенца на откритите от Манолис Андроникос в гробницата на Филип Македонски във Вергина диадеми, и сякаш „излятите” от сребърни топчета декоративни венци на народността Akha/Hani, населяваща Китай, Минамар, Тайланд и Виетнам.
Разнообразието на изложените предмети доказва сложните нива на човешко съществуване и общуване в измеренията на тяхната културна идентичност, откроявайки уникални исторически и естетически детайли. Става дума за предмети с „мощно”, понякога сакрално, излъчване, натоварени със социални конотации по отношение на хората, които ги ползват. Ценните експонати във витрините, опасващи двете стени на залата, естествено кулминират в изпровизираната „светая светих” на пътешественика в нейното дъно: табло плътно покрито с картички от далечни места, облепени с пъстри марки, рафтове с пътешественическа литература, сред които и изданието за Индия на познавача на религиите на Изтока Уилям Далримпъл, карти с пропътувани по тях маршрути, хотелски резервации от екзотични места и др.
Изложбата е съпътствана от богато илюстриран каталог (10 евро) - почти джобен формат - съдържащ текст на костюмиера Йоанна Папандониу, встъпителни думи на куратора на изложбата София Хандака, както и разказ-подарък за Йоанна Куцудаки от известния италиански писател и академик Антонио Табуки. „Обичам много тези предмети”, сподели колекционерката Йоанна Куцудаки на пресконференицята, „защото ми напомнят за хората, които съм срещала”. В отзив в „Катимерини” журналистът Спирос Янарас описва първите асоциации, които буди у посетителя този разгул на цветове и разнобойни, но същевременно хармонично съчетани, материали. Онова, което осъзнава сред тях е, че в нашето модерно време ръчната бродерия е изчезнала от живота ни. Ръчно бродираните покривала за глава на подредената с вкус и професионално разбиране от кураторката София Хандака изложба, даряват душевна наслада равносилна на големите произведения на изкуството. Цитиран е дори дочут от него коментар на атинска дама в изложбената зала: «Коя ли от готово ушитите си дрехи не бих дала, за да имам тази шапка!”.
Според мнението на директора на музея „Бенаки” Ангелос Деливориас, уникалните експонати ни препращат към гръцките народни носии – празнични и всекидневни, в които се срещат подобни украси за глава, например с пендари, златни наполеони, османски монети и сродни бродирани мотиви и шевици. Изключително интересна, отворена към света, с висока познавателна и образователна стойност, продължаващата до 9 май изложба ни кара да усетим близки и познати далечни народи чрез техните обичаи, някои от които не чак толкова различни от традициите на Балканите.
На изхода ни изпраща още една заклинателна фраза, този път на пътешественика Брус Чатуин: „Истинският дом на човека е не неговата къща, а пътят. Самият живот е пътешествие, което трябва да бъде извървяно пеш”. Най-непосредствената екскурзия, която музеят „Бенаки” предлага, е гастрономическа: в духа на изложбата, в четвъртък, 22 април, посетителите на ресторант на последния му етаж с изглед към градината зад Парламента ще имат възможност да опитат тайландска кухня. По-далечните дестинации зависят от всеки един от нас и от това доколко чувстваме света като свой дом.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
