В хладната атинска вечер кафенето на последния етаж на книжарница Public се препълни от хора на седмото изкуство, дошли да попият думите на режисьора Костас Гаврас, който казва, че за да правиш кино най-важното е страстта и идеите. Минути преди да пристигне режисьорът, погледите привлече Сакис Рувас, който дойде заедно със съпругата си Катя Зигули. Дискусията с Костас Гаврас води кинокритикът Димитрис Даникас, който надълго говори с режисьора за филмите му. Дискусията с Даникас и с публиката продължи повече от два часа, но ви предлагам да хвърлите едно око на някои интересни „парчета” от казаното.
Срещата с Костас Гаврас бе проведена в рамките на Втория Ρublic Digital Festival, на който участваха стотици млади хора и амбициозни режисьори. Кандидатите на конкурса за кратки дигитални филмчета са направили цели продукции, написали са сценарии, направили са декори и костюми, създали са музика и са раздали роли, за да снимат филмчета с мобилни телефони, дигитални фотоапарати или видеокамери. След няколко дни някои от тях ще спечелят първите места, което ще им донесат стипендии да следват режисьорско майсторство. Ρublic Digital Festival се организира под егидата на община Атина и на Гръцкия киноцентър с артистичен директор Димитрис Даникас и с председател на журито Сакис Рувас.
„Когато заминах за Париж, вечерите продавахме моливи и можехме да си изкарваме джобни пари и да учим. Университетът беше добре уреден - за студентите се предоставяше общежитие. Преди да замина работех една година в Гърция, за да имам някаква начална сума за следването си”.
„Започнах като четвърти помощник-режисьор, после станах трети, втори, първи, и така имах късмета да работя с много големи режисьри. Тогава помощник-режисьорите имаха голяма отговорност за крайния резултат - те правеха кастинга на актьорите и предлагаха на режисьорите кой ще играе.”
„Какво е режисурата? "80% работа и 20% талант" казваше Годар. Оттам където няма нищо, се сътворява един изцяло нов свят, сътворява се един живот. Режисурата започва от сценария, и, ако сценарият не е добър, диалозите не са добри – режисурата и актьорите не могат да бъдат добри... Най-добре е, ако режисьорът може да пише и сценарий.”
„Аз съм на мнение, че всички филми са политически. Носят философията и политиката на този, който прави филма. Най-лошите филми, които нямат нищо общо с реалността – и те имат влияние върху младите хора. Тези филми, които показват насилието като на игра – и те имат политическо значение. Не мисля, че зрелища, които ходят да ги гледат толкова много хора са аполитически. И имам предвид „политическо” в смисъл на „всекидневно поведение в живота” - каква ние връзката с „другия”, връзката ни с по-силните и с по-слабите. Всичко е една пирамида и ние сме на едно ниво на пирамидата, но въпросът е как ние се държим с тези, които са под нас и как се държат тези, които са над нас с нас. Това е политиката. Това за кого гласуваш на всеки пет години е друга работа.”
„Държавата е като едно семейство, има закони, има традиция и история, с които живеем. Ако не можем да ги осъзнаем тези неща е все едно да живеем на хотел и да си кажем, че утре ще се местим другаде.”
„Когато един комик има желанието да играе драматична роля, е много по-добър от всеки друг.”
„Няма трагедия – нито Шекспирова, нито на Софокъл, без трилър, без да ни завладее и да искаме да видим какво ще се случи по-нататък.”
„Ходим на кино, за да гледаме зрелище. Не отиваме на кино, за да чуем политическа реч, нито пък за да научим разни неща, като в университета. Правя филми, които са зрелищни и вътре в зрелището съществува темата, която зачеквам. Идеята е да се използва трилърът, за да се прокара идеята. Един човек от средната класа си губи работата и като си губи работата – губи всичко. Губи колата, децата не могат да продължат да ходят на училище, губи си живота”. (за своя филм „Брадвата”)
„Когато аз учех кино, за да станеш режисьор трябваше да минеш през една цяла система – първо да станеш помощник, да работиш няколко години, за да се научиш. А в наши дни е страхотно лесно – купуваш една малка камера, един компютър, правите филми с приятели и се правят фестивали с тези филми, можете да направите и DVD и да го разпространите.”
„Дойдох да говорим днес за дигиталното кино. Това е истинската революция. Невероятна е промяната, която доведе дигиталната технология. Не само заради улесняването при снимането, но се променя естетиката на творбите, променя се начинът, по който искаме да правим филми, начинът по който ги показваме. Негативното е, че не знаем как ще запазим материала, който снимаме дигитално. Филмът, който имаме записан на DVD се запазва 10-12 години, след това се губи, изтрива се. Трябва на всеки десет години да ги презаписваме.”
„От години кинаджиите снимаме на лента, за да се запазва филмът, а после монажът и обработката се правят дигитално. Но важното е, че дигиталното кино дава възможност на хората, които нямат голям бюджет да снимат на лента, въпреки това да снимат. Например да правят филми за училище. Аз бих снимал по дигитална технология по икономически причини, както и заради фотографията – най-вече за нощни снимки, тъй като чувствителността на дигиталната технология е много по-голяма от тази на лентата.”
„Черно-бялото кино, за съжаление, вече принадлежни към една определена епоха. Идеята за черно-бялото е свързана с определена епоха. Младите хора вече не са свикнали да гледат черно-бяло. Филмите на Любич са невероятни, те текат в момента във Френската кинотека, неговото черно-бяло е много поетично, но те не се дават по телевизията и цяло едно поколение не иска да ги гледа. Когато започнах да режисирам с черно-бяло, режисьорите, които започваха да снимат цветно, бяха великите. И когато някой минаваше от черно-бяло на цвят ставаше автоматично „велик”. В момента се случва обратното. И в момента се губи техниката за обработка на черно-бяла лента. Трудно е да се намери черно-бяла лента, а лабораториите няма начин да ги обработят. Но поезията, която съществува в черно-бялото е неповторима.”
„Аз не мога да давам съвети. Но ако трябва да разговарям с някой млад човек, който иска да се занимава с кино, бих го питал „защо иска да стане режисьор?” – за да си види името във вестниците и по телевизията, защото изпитва невероятна страст към това или защото иска да забогатее. Трябва да си изясни и да реши. Аз мисля, че единственият начин да правиш кино е да имаш страстта. Защото е необходимо да се отдаде, много пъти ще се сблъсква с неуспехи и ще има много трудности, които може да го срутят морално. А ако иска да прави пари – може да се занимава с телевизия, има много начини... В момента е много лесно да се научите да режисирате. Купувате си една малка камера и започвате да снимате малки истории. И така учите. И тези филми ги гледат продуцентите и решават дали да ви подкрепят. И разбира се, за да снимате, трябва да имате идеи. Ако очаквате някой да ви даде сценарий и да го направите – това не е достатъчно. Но ако има страст, всичко се постига, както и с много работа. Нищо не пада от небето.”
Съвсем кратка биография:
Гаврас заминава от Гърция за Франция докато е съвсем млад и паралелно със следването си във факултета по филология в Сорбоната, се записва да учи режисура. Той казва, че от неговия клас, в който са били 25 души, едва четирима са продължили и са станали режисьори. Костас Гаврас става известен с филма си “Z” (1969) с участието на Ив Монтан и Жан-Луи Третинян, който е символът на неговото тврочество. Той е правил филми и в Холивуд и е награден с Оскар за „The missing” (1982) с Джак Лемън в главната роля. Но през последните десет години неговите филми все така привличат публика и критици – „Рай на запад” (2009), „Луд град” (1997) с Джон Траволта и „Амин” (награден с Цезар за най-добър сценарий през 2002).
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
