Голямото предимство на Кафе Лукач е завладяващата „атмосферичност”, която още от първите страници обгръща като всяко движение на героите. На фона на сивата, меланхолична социалистическа Будапеща Калфопулос използва всички познати прийоми, типични за приключенските романи, за да ни накара да се почувстваме свойски в непознатата среда, в която трябва да бъде нареден пъзелът от мрачни и неопределени късове. Темпото на новелата се разгръща без разводняване и намерение за сензационност, но с доста препратки към  полицейските новели, хващащи читателя за гърлото с тяхната носталгичност, а понякога и романтичност. Финалният пасаж на новелата хвърля светлина върху замисъла на автора и дава отговор защо нещата остават в сумрак дори в края й: „Впрочем, животът се състои в това, че междувременно винаги нещо се случва. Стига да имаш достатъчно късмет, да свариш да го преживееш. И най-вече, да си го спомняш, след като са минали години”. Така случаят ще изплува отново на гребена на паметта му години по-късно, когато вече всичко ще бъде само далечен спомен: „Un souvenir, c' est l' image d' un reve...”.
Непрекъснатото прибягване към интертекстуалност, както литературна, така и кинематографична, изгражда фабула, в която суровият градивен материал са заемките. Среща с пътник във вагона с бомбе, шлифер, ръце на пианист и физиономия на “чистач”; на жаргона на подземния свят и в pulp езика думата означава изпълнител на “мокри поръчки” (спомнете си психотичните образи на Виктор Чистача, пресъздаден от Жан Рено в „Никита” (1990), и невъзмутимият убиец Леон в едноименния филм (1994). Читателят-киноман ще разпознае и препратка към филма на Вим Вендерс “Американския приятел” (1977), свободна екранна адаптация на романа на Патриша Хайсмит „Играта на Рипли” и др. Героят странства и из съседна Австрия, място на действието на предишната книга на Калфолупос - „Третият човек” - и посещава легендарното кино „Bellaria”, където се прожектират филми от периода между двете войни. Авторовият замисъл загатва и за пътувания във времето, като близкото минало е белязано от хронологичния и топографски избор на събитията на австро-унгарската граница от август 1989, сложили началото на срива на социалистическия блок и падането на Берлинската стена.
Лентата се връща назад и в по-далечното виновно минало в търсене на военнопрестъпници по местата на мъченичеството на техните жертви. По такъв начин събития, извадени от страниците на историята, се свързват с житейската съдба на жертвата и сме на път да проумеем мотивите за престъплението, което така и остава неразкрито.
            ”Кафе Лукач” е полицейска новела или наброска за криминален роман, вдъхновена и добре написана игра, в която по оригинален начин се примесват страници от книги, отломки от история, филмови кадри и герой, чиито преживявания са сякаш гранични състояния между сънищата и реалността. Критичен отзив за новелата оприличава нейния герой на „статист при външни снимки във филм, за който самият той не знае почти нищо”. Моралните дилеми на героя се сблъскват с инстинкта му за саомсъхранение. Поредицата от престъпления ще открои едно болезнено минало, чиито корени се крият в годините на Холокоста в Унгария. Мрачният “лес на града” най-напред ще разкрие приказната, а после зловещата си страна - мрачното измерение на града. 

            В предговора си към новелата известният гръцки писател В. Василикос пише: „Книжката се изчита за по-малко от час или колкото трае един полет Атина-Солун (с добре познатото закъснение) или във влака, от Атина до Инофита (близка гара извън града-б.а.), или в най-добрия случай в “Евростар”, преминаващ под Ла Манша. Но най-вече, на път за Будапеща”. В рецензията си в “Та Неа”, спомената в интервюто с Калфопулос, Д. Куртовик посвещава доста място на “уточняването” на термина „noir” в смисъл на криминална новела. Между другото той пише: "Според преобладаващата версия, понятието „noir” се отнася до полицейски романи, в които отвсякъде се просмуква пълната несигурност на мрака, както буквално - чрез сцени, разгръщащи се предимно сред нощен градски пейзаж и сумрачни вътрешни пространства, така и метафорично, чрез нравствената двусмисленост, проникваща историите. Потискащата несигурност се разпростира и върху самия главен герой, който не е класически детектив, тъй кото в образа му се редуват, или по-скоро се сливат, ролите на преследващ престъплението, на следовател и разследван, на невинен и виновен”.
Дори самият герой може да бъде видян и като жертва на възрастната дама, прелъстен от нейния аристократичен чар. Нейното убийство пробужда нацистки фантоми, все още витаещи над някои европейски градове. Отгласи от киното и литературата, редуване на светли и мрачни кадри, сластни отзвуци, космополитни картини, завоалирана тайнственост и изобилие от бродене, спомени и търсения. Завършваща в сумрак, интригуваща новела на К. Калфопулос е добър пример за това, че “обемисто” не винаги е качество необходимо за добрата литература.
Поглеждам в “мрежата” и за читателски отзиви и за пореден път блогърът, подписващ се с псевдонима “Патриарх Фотий”, ме изненадва с критическата си проницателност: “Лениво четиво, което ще се хареса на онези, които обичат старите френски филми, в които от по-голямо значение са атмосферата в цвят сепия на остарели снимки, или черно-белите кадри, отколкото самото действие или сюжет на историята”.

      

* Бивш австрийски лекар, известен като Доктор Смърт. Заради „лекарските” му експерименти като есесовец в концлагера Маутхаузен, обвинен в убийството и изтезаването на концлагеристи с методи от рода на директно инжектиране на токсични съставки в сърдечния мускул на жертвите. – Б.а.