Галерия

1

Да се родиш на едно място, да остаряваш на друго и да се чувстваш чужденец и на двете места. Това е основната идея на изложбата със заглавие “Два пъти чужденец”, която организира в централната сграда на музея Бенаки продуцентската къща “Анемон”.
Настроеният да разгледа архивни фотоси посетител остава приятно изненадан от интерактивното пътешествие, което са замислили организаторите. В неочаквано тъмната зала той се изправя пред екрани, на всеки от които се прожектират архивни кадри, снимки и преди всичко свидетелства на главните герои: Хората, които са били принудени да напуснат родните си места, защото новата им “родина” е трябвало да бъде пречистена от другите, различните.

“Независимо дали ни харесва или не всички, които живеем в Европа или на места, повлияни от европейските ценности, оставаме деца на Лозана. Т.е. на договора, подписан на брега на едно швейцарско езеро след края на I-та световна война, с който е било решено една масова и принудителна миграция на хора между Турция и Гърция. Като активен журналист със силен интерес към югоизточна Европа намирам непрекъснато пред себе си спомени от наследството, което е оставил този съдбовен договор”, пише журналистът Брук Кларк в предговора на книгата си “Два пъти чужденец”.
В изложбата се представят личните свидетелства на хората, които са преживели принудителните изселвания и обмени на населения между Гърция и Турция, Германия и Полша, Индия и Пакистан и в Кипър.
Както разказа за GRReporter режисьорът и един от кураторите на изложбата Юри Авероф от продуцентската къща “Анемон” книгата е вдъхновила нейните реализатори, а самият Брус Кларк е участвал в процеса като съветник.

Г-н Авероф, изложбата е доста различна от общоприетите. На практика посетителите ще гледат филми, а не фотоси. Разкажете ни за тях.

Това, което ще видят посетителите са свидетелства на хората, които са преживели събитията. Говорим за живи и лични истории от страните, където през 20-ти век са се провели обмени и принудителни преселвания на населения. Разказите са придружени от архивни кино и фотоматериали от онази епоха.

Проектът започна от една серия от документални филми, които направихме за държавната телевизия ЕРТ. Всъщност изложбата е в определен смисъл продължение на тази поредица. Поставили сме в центъра личните истории на хората, защото смятаме, че именно там се намират истинските изводи, които трябва да извлечем от “века на преселванията”, както наричаме миналия век.

Колко лесно е да се провеждат такъв вид исторически изследвания? Повечето от тях са се случили през първата половина на 20-ти век и вероятно много от съвременниците на събитията може би вече не са живи.

Не, нямахме такива проблеми, защото работим по тази тема от много години и успяхме да заснемем много представители на онова поколение. В случаи като Кипър нещата са много по-лесни, защото събитията са сравнително скорошни. Но също така сме заснели и разговори с представители на второто и третото поколение. От тях виждаме как опитът и травмите, които оставя изселването преминават от поколение на поколение. Този въпрос ни занима особено много в проекта “Два пъти чужденец”.

Кое е посланието на изложбата, особено в този момент, когато виждаме в целия свят големи групи от хора да са принудени да напуснат страните си по различни причини?

Не зная дали изложбата съдържа някакво послание. В нея по-скоро правим един преглед на 20-ти век, който беше белязан от преселвания на хора с цел да бъдат създадени нови създаването на нови хомогенни държави от гледна точка на народността, религията и други фактори. Политиката от онова време се опита да раздели населения.
От друга страна можем да приемем като послание факта, че връзките между съседите са толкова силни, че дори и когато ги разделят те остават живи дори във второто и третото поколение изселници.

Успешен ли е бил този опит, според Вас?

Първоначалната идея е била, че по този начин държавите ще успеят да решат своите различия и да избегнат започването на нови военни конфликти. Изводът е по-скоро, че въпреки началното усещане, че по този начин някои проблеми се решават за кратко време, дългосрочно тази политика оставя дълбоки рани и поражда нови проблеми сред населенията и създалите се съседни вече държави. Най-характерният пример за това са Индия и Пакистан. Те са разменили населенията си по най-насилствения начин и раните там все още не са излекувани. Двете държави, които притежават иядрено оръжие продължават да се намират в непрекъснат конфликт. Така виждаме, че дори от гледна точка на международната дипломация политиката на изселване не е най-успешното действие.
Другото, което виждаме в изложбата е колко сме се променили. Колко се е променил манталитетът и начинът, по който мислим. Размяната на население с критерий религията на хората между Гърция и Турция, която е била общоприета през 1923 днес не би могла да бъде приета от нас. Чувствителността ни днес не би ни позволила да приемем да се случи нещо подобно. По-скоро би ни шокирало. Това е също много интересен извод.

Разкажете ни личните истории, които са ви направили най-силно впечатление.

Трудно е да избереш. Но аз винаги помня едно гръцко семейство, което е било изселено от Мала Азия и се е озовало в Кипър, но в северната част на острова. Тези хора са се принудили да се изселят повторно по време на събитията през 1974.
Мисля, че никога няма да забравя разказите на турците от остров Крит, които след изселването си са се установили по крайбрежието на Мала Азия, въпреки че не са знаели изобщо да говорят на турски. Единственият език, който са знаели е бил местният критянски диалект. Дори и сега те продължават да разказват характерните за Крит стихове - мантинада.
Помня също разказите на представители на второто поколение изселници и от двете страни на границата, които години по-късно се срещат, запознават се и стават приятели помежду си.

В края Юри Авероф допълни: “Два пъти чужденец” не е просто една изложба. В нейните рамки се провеждат образователни програми и четения за деца, дискусии, прожекции на филми, гастрономически и музикални вечери. Целта ни е всеки посетител, независимо от неговата възраст и история да открие това, което му подхожда и го интересува”.

Изложбата продължава до 25 ноември в централната сграда на музея Бенаки (ул. Кумбари 1 и бул. Василисис Софияс, Атина). Снимки от изложбата може да разгледате в едноименния фоторепортаж.