Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Здравка Михайлова: В Гърция имаш чувството, че се диша някак по-лесно, но може това да е измамно

12 Март 2011 / 00:03:34  GRReporter
12074 прочитания

Държавната награда на Гърция за превод на чужд език за 2010 г. бе присъдена на Здравка Михайлова за поетичната антология на Янис Рицос "Писмената на зрящия". В интервю за GRReporter тя казва, че би било добре ако поетите и интелектуалците можеха да променят света, и споделя своите виждания за гръцката поезия и народопсихология.

 

Как се почувствахте, когато разбрахте, че сте наградена с най-престижното отличие за превод в Гърция? Очаквахте ли го?

Два или три пъти през последните седем години съм била сред номинираните в т.нар. кратка листа на финалистите. Изненадата ми, когато получих вестта бе голяма, тъй като не можех да повярвам, че награждаването най-после се е случило. Много фактори трябва да съвпаднат, за да получи един преводач тази престижна награда. Рицос е „тежка артилерия” в гръцката литература, а и за да се стигне до изданието „Писмената на зрящия” бяха необходими много труд, умения и усет към поетичното слово. Благодаря за сътрудничеството и на издателката Малина Томова от изд. „Стигмати”. Винаги съм си задавала въпроса как се оценяват кандидатираните книги на езици с ограничено разпространение, тъй като членовете на комисията обикновено владеят един или два от основните европейски езици. Казаха ми, че изданието е бил дадено за оценка на професионален „четец” с матерен език български. Нейният положителен знак плюс добавената стойност на критерия за дългогодишен принос за разпространение на съвременната гръцка литература, който също се взима предвид от комисията, са довели до награждаването ми.

Новината бе официално оповестена на 1 март от гръцката новинарска агенция AНА-МПА, но официалната церемония по награждаването от министъра на културата ще бъде в края на април. От една страна наградата ми носи лично удовлетворение, но от друга тя е знак и за пробив в отношението към преводите на т.нар. "малки" или с ограничено разпространене езици, каквито са всички балкански, а сред тях и български.

В по-широк смисъл наградата е не само отличие за мен, тя е и признание за системното присъствие и популяризиране на гръцка словесност в България въобще. Не случайно бележката на литературния критик Манолис Пимблис във вестник "Та Неа" по повод новината бе озаглавена „Гърция в България”. Естествено наградата е повод за радост, гордост и удовлетворение от добре свършената работа, тъй като тя е публично признание от страна на гръцката държава за усилия, които така или иначе са ми носили лично удволетворение през годините. И това а част от взаимното приближаване – гърците признават моя труд за разпространяването на техния език и литература. Усещането е по-различно, когато един елинист бъде възнаграден с подобно отличие за приноса си.

В България Рицос е обичан и превеждан, като по-позната е неговата пролетарска поезия. Той пише в доста по-различен стил в по-късния период от творчеството си след 1974 г. и именно към представянето на тези негови непознати в България творби съм се стремяла. Това е третата книга на Рицос, която съм превела след философско-митологичните монолози от „Четвърто измерение” (от общо 13 включени в изданието поеми, освен моите, три превода са на Яна Букова и един на Достена Лаверн) и фрагментите в проза със заглавие „Ариостос Внимателния разказва мигове от живота и съня си”. На сцената на Театро Технис (Гръцки художествен театър) на Каролос Кун в „Стоа ту вивлиу” в момента се играе пиесата „Анонимна светица” по един от тези разкази на Рицос. Главната мъжка роля в нея се изпълнява от нашия талантлив сънародник актьора Крис Раданов. Първото номиране за наградата за превод бе с „Четвърто измерение”. Тогава имахме някакво основателно очакване за наградата и нормално бе да последва разочарование, когато не се стигна до финалната класация. Така че този път бях вътрешно убедена, че книгата на Рицос има всички качества да бъде отличена, но нямах големи очаквания, тъй като знам, че всеки път нещо се случва от кратката листа до финалното награждаване.

В България има традиция за превод на гръцка литература, съществуват и няколко факултета по новогръцка филология. Съществува ли интерес сред завършилите да продължат тази традиция?

Основните „километрични камъни” са преведени. Остават некартографираните на български територии на съвременната гръцка литература, - много и разнопосочни. Факултетите по гръцка филология в България дават солидно образование, но все пак едно е дипломата за филолог, друго е някои от тези млади хора да проявят интерес и да са подготвени да се занимават занапред с литературен превод. Не са ми известни имена на млади хора завършили гръцка филология, които системно да се занимават с литературен превод и това да е сред техните приоритети. Двама сериозни преводачи са Яна Букова и Драгомира Вълчева, възпитаници на „Класическа филология”. Но може би има подготвени випускници от новогръцка филология с такива интереси.

Гръцката литература е от по-непознатите в България и не се намира лесно издател, който да рискува с непознат автор независимо, че той може да е награден или да е „на гребена” на вълната в Гърция, дори превеждан на някои основни езици, какъвто бе, например, случаят с първия роман на Реа Галанаки „Житие на Исмаил Ферик Паша”. През 1998 г. преведох тази нейна книга, в който авторката третира темата за двойника и двойнствената самоличност. Става дума за грък, който е рекрутиран в османската система и се издига високо в османската администрацията в двора на Мохамед Али в Египет. Проблематиката е около двойнствената идентичност християнин-мюсюлманин, грък-османец, Запад-Изток, противопоставянето между Османската империя и модерността, ролята на западните велики сили. Искам да кажа, че още много труд и кампанийност е необходима, след като приключи труда на преводача, за да стане популярна една книга от съвременен гръцки автор в България. В интерес на истината, без реклама сигурно биха се изчерпали единствено нови издания или преиздаване на стари преводи на Кавафис, Сеферис, Елитис, Казандзакис и Рицос. Това са четворката поети и прозаикът, които имат безусловен живот сред българския читател. Те са познати и са много големи автори, всички останали имат нужда от презентации на книгите, за да станат познати на българската читателска публика.

 

Вие сте направила преводи на най-скъпите за гърците поеми. Кои стихове са най-близо до вашата емоционалност и с какви моменти ги свързвате?

Сигурно не е случаен фактът, че Гърция е дала на света двама носители на Нобелова награда и двамата са поети – Сеферис и Елитис. И че на гръцки са написани едни от най-въздействащите стихове: от Палатинската антология до универсалния Константинос Кавафис, рядко напускал „Града” – неговата родна Александрия, и поети като Ангелос Сикелианос, Янис Рицос, Тасос Ливадитис, Такис Синопулос, Никос Енгонопулос, Милтос Сахтурис, Манолис Анагностакис, Тасос Ливадитис, съвременни като, Михалис Ганас, Янис Кондос, Джени Мастораки, Катерина-Ангелаки-Рук и толкова много други.

Твърде рано, още в началото на двайсети век, александрийският поет Кавафис започва да осъзнава какво би означавал за литературата неговия авангарден принос. Размислите му за съдбата на човека на изкуството, за жертвите, на които се подлага един голям творец свидетелстват колко ярко и горчиво е разбирането му за очакващия и самия него дълъг и трънлив път към признанието и към постигане на индивидуален литературен глас. “Изпълнен с премеждия” е бил и пътят изминат от Кавафис към Александрия, където е роден, преживял целия си живот и умира, докато тя се превърне за него в щастливо творчество откритие, в умален модел на света. Това откритие идва късно, след четирийсетата му година, след дългогодишна и упорита борба със себе си и с този град. Едва след тази възраст поетът открива символичните възможности, които градът му предоставя и “се помирява” с неговата действителност, достигайки до съприкосновение с диахроничната традиция на гръцката култура - античността, Александрийската епоха, въодушевлението от Византия, схващана като междинно стъпало от древния към съвременния гръцки свят.

Любимо мое стихотворение от Кавафис е „Колкото можеш”:

И ако не можеш да направиш

собствения си живот такъв, какъвто го желаеш,

друго според силите си следвай:

в много допир със света не го пилей,

в много разговори, жестове, движения.

 

Ти не го пилей, като го вземаш

за да развеждаш често и показваш

в ежедневното безсмислие на думи, срещи и усмивки,

докато стане като чужд товар за теб.

(Превод на К. Станишев)

 

Освен че носи на читателя радостта от надмогването на всекидневието и го повежда на пътешествие към древни митове и богата символика, поезията на Сеферис също така ще го научи да следва интуитивно магическите пътища, които ще го отведат към свят на далечни и свободни асоциации. Както Кавафис, и за него донякъде може да се каже, че е „исторически поет”, тъй като присъства духовно и творчески - а понякога и физически, на най-значимите събития, които неговата родина преживява и ги претворява в поетично слово. Притежава дарбата да разширява духовното значение на дадено събитие от гръцката история (Малоазиатската катастрофа, хитлеристката окупация), като използва различни символи, така че да го издигне до събитие със световно звучене, което е станало, става или може да стане. С лекота поетът вплита във важните исторически събития и собствените си съкровени лични преживявания. Поезията на първия гръцки нобелист ни отвежда далеч от баналното и трудно ежедневие, за да ни припомни, че освен материя, ние сме и дух, който иска да се “извиси малко по-високо”.

 

Трябва ли един поет да е бунтар, за да бъде добър?

Добре би било ако поетите и интелектуалците можеха да променят света и те във всички случаи би трябвало да играят роля на обществен коректив. Смятам, че имат място в авангарда и е добре, когато влизат в ролята си.

Ако не бунтар в социалния смисъл, защото не всички поети са революционери или пък в авангарда на някаква обществена промяна, или са с леви убеждения, има и поети с консервативни възгледи, често добрият поет носи заряда на бунтарско и неортодоксално отношение към езика, в боравенето с думите, което полага началото на нови и модернистични форми на изказ. И това също е вид бунтарство.

Въпросът ми припомня един цитат от Кърт Вонегът, в един от романите си той пише: „Не е задължително да сте луд, за да работите при нас, но помага”. Не всички оставили диря поети непременно са били в авангарда на някакви бунтарски тежнения. За добро или лошо Рицос е ляв поет, защото такъв е могъл и такъв е искал да бъде, (както Селин и Паунд, например, са симпатизирали на фашизма). Благодарение или независимо от неортодоксалната се лявост, Рицос е един от най-големите, не само гръцки, творци и интелектуалци, отдали творчеството си на т.нар. „ангажирано„ изкуство на своето време, потопили се дълбоко в Историята, взимали значими естетически и граждански решения, веднъж правилни, друг път погрешни. Както самият Рицос пише: „Ако опрощение не е поезията – прошепна насаме, - тогаз отнийде милост да не чакаме”.

 

Може ли да говорим за общи черти у гърците? Кои са те по ваше наблюдение?

Да, като всички народи и гърците имат народо-психологически портрет. Ако бунтарството е отличителна черта на поетите, то тогава те са нация от поети. От моите приятели гърци в университета за пръв път чух теорията - полу нашега, полу насериозно, че половината от гръцката нация пътувала по корабите, а другата половина били поети. Една от чертите на гърците, които особено харесвам е тяхното непокорство и богоборчество, неподчиняването им пред недоказани авторитети, това че няма авторитет, който не може да бъде подхвърлен на съмнение и в крайна сметка съборен, – да си припомним бунта на Прометей срещу боговете и престъпването на тяхната воля, за което е жестоко наказан. Това прословуто „вратът на гърка хомот не търпи” (του έλληνα ο τράχηλος ζυγό δεν υποφέρει) или το αδούλωτο των ελλήνων понякога стига до крайност, но и крайностите могат да изразяват и национален характер, като носят своите плюсове и минуси.

 

Какво ви впечатлява приятно при първите ви контакти с гърците?

Спонтанността, живостта, остроумието, отворенноста, милозливостта (είναι πονόψυχοι), честолюбивостта (φιλότιμο), усещането за освободеност, за умение да се наслаждават на живота, „да добруват”... В Гърция имаш усещането, че се диша някак по-лесно, но може това да е измамно, по аналогия се сещам за максимата „в топлите страни оскъдицата се понася по-лесно”...

Бях започнала да уча езика без да съм общувала с жив грък, познавах потомци на политемигранти, българизирани гърци от черноморската общност. Основната черта у гърците - тяхната спонтанност и непокорност ме привлякоха в началото, така след като бях вече решила да уча езика, ми харесаха и самите хора. Първият ми контакт с гърци от Гърция бе в студентските години. Аз съм завършила журналистика и в началото на ’80 те години в Гърция все още нямаше факултети по масови комуникации, така че доста хора се учеха в България и имах късмета да общувам с някои от тях. Това беше в началото на осемдесетте, сравнително скоро след падането на хунтата, когато гръцката студенция бе носител на всички идеи за социална промяна и на ентусиазма за изграждане на една по-различна Гърция. На практика студентството си прекарах в България и с ежедневните новини от Гърция, които моите колеги носеха.

 

Има ли неща, които ви смущават у гърците?

Някои от качествата, които споменах, съжителстват с етноцентризма, консервативността, странната комбинация, от една страна, от любопитство към света и отвореност, породили една световна култура, и вторачеността в себе си, от друга. Но гърците нямат нужда от психоанализа сред светлината и пейзажа, които ги заобикаля. Може би дори не си дават всекидневно сметка колко благословено е кътчето от земята, където им е отредено да живеят. Приласкаващата топлина и средиземноморската прозрачност на въздуха не позволяват душата да бъде обхваната от плесента на меланхолията, затова и не си спомням на кого принадлежеше фразата – може би на самия Фройд – гърците нямат нужда от психоанализа, сред гръцкия пейзаж няма място за нордически angst и неговите терзания и вини.

 

Имате ли сътрудничество с Гръцката фондация за култура в София?

При официалното й откриване в мой превод бяха представени двама гръцки – Титос Патрикиос и Насос Вагенас, и двама български поети – Силвия Чолева и Иван Теофилов. Миналогодишното честване на стогодишнина от рождението на поета-моряк Никос Кавадиас също бе илюстрирано с мой преводи на негови творби. От 24 март-14 април т.г. в Народната билиотека „Кирил и Методий” чрез изложба на отличените с държавна награда за поезия, роман, разказ, есе и пр. гръцки книги ще бъдат представени теченията в съвременната гръцка литература с цел, освен читателската публика, да бъдат заинтригувани и български издатели. За новите посоки в гръцката литература ще говори писателката Исмини Капандаи. Препоръчвам българския превод на нейната книга „Седем пъти пръстена” – седем новели свързани по необичаен начин чрез един пръстен, който се предава от поколение на поколение и от ръка на ръка.

 

Въпреки че говорим за гръцка литература, неизбежно стигам до въпроса за това какво е присъствието на българската литература в Гърция?

За съжаление не чак толкова обхватно, колкото е присъствието на гръцката литература в България, за което казахме, че има традиции още от 60-те години. През 70-те години са преведени български шедьоври като „Тютюн” от Димитър Димов, някои от книгите на Емилиан Станев, Антон Дончев и др. Мисля, че са издадени от солунско издателство, но са отдавна изчерпани. След 89-та година и началото на 90-те има по-засилен интерес към балканските литератури, а сред тях и българската, и различни издателства вече имат поредици за балканска литература като начело води „Кедрос”. Някои от преведените в нея български автори са Антон Дончев с романа “Странния рицар на свещената книга” (O περιπλανώμενος ιππότης του ιερού βιβλίου), „Акустичното гърне” (Το εύηχο σκεύος) от Йордан Радичков, трилогията на Севда Севан „Родосто, Родосто”, „Някъде на Балканите” и „Дер Зор” (Αρμενικό τρίπτυχο). Наскоро излезе и „Мисия Лондон” (Αποστολή Λονδίνο) от Алек Попов. Повечето от преводите са на Панос Статоянис, който е завършил журналистика в България, бяхме колеги, самият той е писател и владее прекрасно български език. „Ливанис” издаде в негов превод и три романа на Вера Мутафчиева – „Аз, Анна Комнина” (Εγώ, η Άννα Κομνηνή), „Случаят Джем” (Τζεμ, ο ικέτης της Ανατολής) и „Алкивиад Малки. Алкивиад Велики” (Αλκιβιάδης ο Μικρός, Αλκιβιάδης ο Μέγας). Вера Мутафчиева е турколог и тези романи са добра литературна „екранизация” на нейната ерудиция като историк, написани са увлекателно и интересно.

 

Какво да очакваме след Рицос във ваш превод?

Довърших превода на романа от Такис Теодоропулос „Лявата ръка на Венера Милоска”, който най-общо може да бъде окачествен като археологически трилър, защото става въпрос за откриването и изнасянето от Гърция на тази антична статуя провъзгласена за шедьовър. Стилът на автора съчетава документалистика и литературна фикция. Той използва дневниците на френските изследователи, които попадат на Милос в рамките на една по-голяма морска експедиция за усвояване на нови територии. Теодоропулос е проучил и архивите на френското консулство на Милос, съществувало тогава и на всички, които са имали отношение към изнасянето и изтъргуването на статуята и въздигането й на пиедестал като шедьовър в Лувъра. Празнотите в тези документални записки са допълнени от него с литературен фикционален пълнеж и с разсъждения в първо лице. Намесата му в коментирането на събитията е доста пряка. Книгата е повече от археологически трилър, защото засяга по-широк кръг въпроси като този за съперничеството между Великите сили в края на 18 и началото на 19 век и присъствието им в Гърция, нейното освобождение, за културния империализъм и борбата основно между Франция и Англия кой ще „каптира” за своите музеи по-голяма част от античното изкуство – дали ще бъдат изложени първо в Лувъра или в Британския музей. В случая взимат превес французите. Така че мисля, че книгата ще е интересна за широката читателска публика. Романът предстои да излезе от издателство „Сиела”. В момента довършвам превода на друг роман от Елена Хузури със заглавие „Мрачен Вардар", действието на който се развива в Мелник и Солун по време на Балканската и Междусъюзническата война.

 

Здравка Михайлова за „Четвърто измерение” от Я. Рицос

В “Четвърто измерение” нивото на свързване на философските проблеми на човешкия живот се допълва от конкретно-историческото, в което отгласът от събитията на съвременната гръцка историческа действителност е съвсем осезателен: налице са отпратки към събитията последвали диктатурата на полковниците (1967-1974), прехвърлен е асоциативен мост към суровите изпитания на гръцкия народ през периода на Гражданската война (1946-1949), на свой ред Гражданската война е съотнесена с най-тежката национална катастрофа в историята на Гърция след падането на Константинопол - Малоазиатската от 1922 година, която пък е проектирана върху национално-освободителното въстание от 1821 пречупено през историята на Пелопонеската война и намерило своеобразно отражение в Троянската война. Така митологическата призма, през която е пречупен погледът към историята, се превръща в средоточие на многовековна историческа памет.

Монолозите от "Четвърто измерение", включени в награденото издание имат митологическо-историческа основа, зададена чрез архетипния образ на родовете и действията на древните герои. Вторият пласт в тях е личната памет на едно митологизирано по различен начин време. Това е времето на детството на поета, неговото семейство, белязано по особено трагична участ. “Мъртвият дом” е заможният бащин дом на Рицос в родната му Монемвасия в Пелопонес, запуснат и отъждествен с дворците на Микена, видени в техния възход и упадък. Тук, в детските години на поета могат да бъдат открити и основните психологически пластове на поемите, разковничето на личните взаимоотношения в семейството, дори фройдистките комплекси, които по такъв интересен начин оживяват в тези текстове, раждат идеализирания образ на майката Клитемнестра и на един свръхтираничен баща и пр. Откроява се тежкият емоционален заряд на един детски живот, на който е писано по-късно да затъне в болести, разруха и траур. Най-често пространството, в което се произнасят монолозите е затворен дом, разяден от белезите на разруха и гниене, тъждествен с бащиния дом на поета, заобиколен от природата на Лакония, полята край Eвротас, нарязаните “сини хребети” на Тайгет от неговото детство.

Не е случайно също, че изпълнените с притчов заряд стихотворения на Рицос от времето на диктатурата, вдъхновени от древността, носят заглавието “Повторения”.

Рицос заема по достойнство място сред съзвездието на най-откроените гръцки поети от миналия век, но и на големите творци от световен калибър с универсално звучене, било то с леви убеждения или не, осветлили с истините или със заблудите си историята на двайсети век.

 

Категории: Актуално награда Здравка Михайлова Янис Рицос поезия гръцки поети Литература
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus