Галерия

3

2

1

От 1992 насам Турция обвиняваше Гърция, че помагаше на кюрдите. Спомням си, че тогавашният президент Константинос Караманлис беше изпратил официално писмо до Турция, в което подчертаваше, че нищо подобно не се случва. Най-често турската страна се позоваваше на военното поделение в Лаврио, като смяташе, че гръцките военни сили обучават там кюрдски партизани в използването на оръжия, бомби и във воденето на неконвенционална война. От време на време се отправяха нападки, че в Гърция има 3-4 поделения, в които се обучавали кюрдски партизани. Никое от тези обвинения не бе доказано на практика. Когато гръцкият отговор беше „елате да отидем и да ги открием”, нещата спираха до там. Със сигурност обаче имаше други видове морална подкрепа.

Факт е също, че турската парадържава се опитваше да изнудва по този начин. Спомням си как през 1999, когато работех в министерството на външните работи турски делегации идваха със списъци на хора, които според тях създаваха проблеми в гръцко-турските отношения. От проверките, които в последствие правехме ние ставаше ясно, че тези хора са кюрди и не създаваха никакви проблеми на Гърция, но дразнеха Турция. А Турция изискваше експулсирането им там и закриването на техни организации. Тези искания не бяха приети от гръцка страна.

Смятате ли, че подпалванията биха могли да бъдат резултат на други изрази на гръцката външна политика?

Вижте, те са свързани изключително с начина, по който действа Турция. От 1909, когато младотурците вземат властта и до днес в Турция съществува една паралелна държава. Тогава тя се е наричала тайна служба „Тешкилат-и-махсуса”, после „Каракол”, а след това бе създадена Националната организация за разузнаване МИТ. Всички те имаха своите клонове, които нямаха нищо против да извършват убийства, изнудвания, палежи. Това продължи с десетилетия и парадържавата си остана една отделна част в турската държава, напълно официална и всеобщо приета.

Нейното съществуване не е свързано с гръцко-турските отношения, а с начина на действие на самата турска държава. Припомням избухналата преди известно време бомба в книжарница на кюрд, за която стана ясно, че е била поставена от самата армия, както и обвиненията, че парадържавни функционери са убили висш магистрат с цел да натоварят убийството на кюрдите. Това е просто начинът, по който действа турската държава.

Според вас защо Месут Йълмаз избра именно този момент, за да направи конкретното изявление?

Не бих могъл да знам със сигурност, правя само предположения. Месут Йълмаз е извън политиката от доста години насам. В момента в Турция съществува голяма липса от страна на силите срещу Ердоган. Републиканската народна партия все още не може да „влезе в релси” и развитието й не е позитивно. В тези условия е съвсем нормално Месут Йълмаз да потърси едно „място под слънцето”. Изявленията му са и един вид „отмъщение” към отколешната му политическа противничка. Да не забравяме, че след смъртта на Тургут Йозал борбата бе между Месут Йълмаз и Тансу Чилер. Образно казано Йозал бе дал пръстена на Чилер. Тя бе предпочитана от парадържавата и военното ръководство, защото не им се противеше. Така Месут Йълмаз беше изблъскан някак встрани и може би сега е намерил възможността да изрази и недоволството си за онзи период.

Какъв е вашият коментар за спора между Турция и Франция по повод гласувания вече закон за налагане на санкции срещу онези, които отричат арменския геноцид?

За да бъда искрен, в този случай съм съгласен с турската позиция. Смятам за неприемливо да налагаш закон и да казваш, че който опровергае с исторически данни едно историческо събитие ще бъде осъден. Въпросът е принципен и това, което трябва да ни занимае е забраната да изразяваш различно мнение.

От там нататък реакцията на Турция е обичайната в подобни случаи. Турците викат, както когато Абдула Йоджалан беше отишъл в Италия. Тогава те палеха италиански автомобили и вратовръзки и изобщо бойкотираха италианските продукти и стоки.

Тази реакция на Турция обаче показва, че въпреки изминалия период от 100 години въпросът не е затворен, той остава открит. Т.е. турската държава се чувства отговорна за арменския геноцид и се опитва да скрие това по всякакъв начин. Раната не е заздравяла и Турция не може да приеме тази реалност, независимо че в конкретния случай е права. Тези неща са в компетенцията на историците и не могат да бъдат решени със закони.