Галерия

1

Надежда Нейнски е лидер на партия „Синьо единство” и евродепутат от групата на Европейската народна партия. Тя беше министър на външните работи на България в периода 1997 – 2001 и свърза името си с падането на визовия режим за българските граждани.  По професия е преводач на испанска поезия и английска литература. В периода  1991 – 1993 е заемала поста на началник на пресцентъра и говорител на правителството на Филип Димитров.

GRReporter се срещна с Надежда Нейнски в Атина, където тя участва в конференцията "Осмелете се за демокрацията". С нея разговаря Анастасия Балездрова.

Г-жо Нейнски, смятате ли, че центробежните сили в Европа ще надделеят над центростремителните сили след предстоящите избори за членовете на европейския парламент?

Това е трудно да се прогнозира, но аз смятам, че центростремителните сили ще бъдат по-силни, защото това са силите на здравия разум. Най-лесното нещо е Европа да се пръсне или, както е популярно да се казва на дипломатически език, Европа да стане не на две, а на три или четири скорости. Но това не е решение. И може би дори онези, които го пропагандират не са убедени в неговата състоятелност. Те дори по-скоро са убедени, че това няма да даде желания резултат.

Можем да правим всякакви емоционални изказвания от рода на това, че ако се случи подобно нещо, това ще означава да бъде предадена мечтата на създателите на обединена Европа – мечтата на Шуман, де Гаспери, Аденауер, които успяха да обединят следвоенна Европа и да я мотивират в едно общо усилие.

Според мен дезинтеграцията започва там, където има малка мотивация. И малката мотивация обикновено е израз на това, че лидерите не са способни да мотивират хората за голямото усилие. В крайна сметка лидерството се състои точно в това. Ако хората, които са избрани от народите да ги водят нямат достатъчно визия, стратегия и най-важното – кураж да извървят пътя, те винаги търсят убежище в окопите на лесните решения. А там, където са лесните решения започва национализмът. Ние сме в Атина и говорим за разделение, което може би е най-опасната дума за Балканите. Защото историята на Балканите е история на разделението. Във всички случаи асоциирането на думата „Балкани” е с войни и разделения. Затова по време на конференцията настоявах затова, че трябва да върнем самочувствието на думата „Балкани”. Това е един регион, който е по-популярен с разделенията, но тук е и регионът, от който реално е започнала цивилизацията. Ние трябва да опитаме да превърнем онова, което в миналото е било по-скоро недостатък в огромно предимство. Защото в новия век, в новите условия на комуникативност, отворени информационни пространства, отворени пазари, свободно движение на хората  фактът, че се намираме на това място в Европа при стратегическо мислене би могъл действително да се превърне в много ценен източник за просперитет на народите. В този смисъл съм убедена, че здравият разум и мотивацията ще вземат връх.

Факт е, че евроизборите обикновено протичат при по-ниска избирателна активност.Мислите ли, че това ще се случи и сега и най-вече как могат да се активират младите хора, за да гласуват?

Отново – лидерство, лидерство, лидерство. Младите хора не могат да бъдат мотивирани само с програми, изказвания, дори с политически събития като тази конференция (конференцията „Осмелете се за демокрацията”, 6-7 февруари, Атина – б.а.). Те могат да бъдат мотивирани единствено, когато видят смисъл на усилията си и смисъл на участието си в политиката.

Всъщност онова, което Европа отчита като голям проблем от последните години е раздалечаването на политическите елити от хората. И тази пропаст, която се получи даде възможност тя да бъде запълнена от популисти и националисти. А това е много опасно, защото, както се казва „един път обърната колата пътищата са много”. И те във всички случаи не са добри. Така че младите, а и не само младите хора могат да бъдат мотивирани само, когато Европа намери правилния  език, когато успее да обясни своята политика и, най-важното, успее да даде знак към обществата, че се е поучила от грешките си.

Една от големите грешки на Европа са двойните стандарти през годините. Защото когато като външен министър мотивирах моя народ да извърви пътя, да положи усилията, да понесе лишенията, аз винаги казвах, че Европа означава правила, законност, ред. И вероятно в голяма степен е това. Но всички ние знаем, че има и много случаи на двоен стандарт, пренебрегване на реални опасности, които може би не са като финансите – да можеш да ги превърнеш в цифри. Обаче наслоенията или невъзможността да адресираш психологически проблеми, тревоги и страхове сред хората раждат най-големите чудовища в европейската история. Затова, ако мога да си позволя да изразя очакване към Европа или към това, което Европа ще направи по време на кампанията е да изпрати сигнал за това, че е наясно с пътя, че има куража да го извърви и, че ще си вземе поука от грешките.

Какво е вашето отношение към предложенията на Ги Ферховстад, Масимо Д’ Алема и други политици европейските граждани да гласуват директно за партиите, които са представени в европейския парламент, председателят на Европейската комисия да се избира от най-многобройната парламентарна група, за да може гражданите да участват косвено в този избор? Ферховстад дори предложи да плащаме данъци директно към Европа, за да се засили връзката между гражданите и европейските институции. Как гледате на тези предложения?

Трудно ми е да анализирам всяко едно от тях. Когато започнахте да ги изброявате си казах за първото „да”, за второто – „не” и т.н. Но истината е, че дяволът е винаги в детайлите. През вече доста дългия си политически опит съм се убедила, че много често има добри намерения, които обаче няма как да се извършат.

Истината е, че трябва да се идентифицират свързващите звена. Просперираща Европа преминава през няколко ключови политически момента, които ще повлияят на манталитета на народите. Примерно, поводът на тази конференция беше за възможно разделение между Севера и Юга. Аз съм гражданин на една държава, която беше обект на друго разделение – между Изтока и Запада. Винаги има такива гласове. И всъщност тук е стратегията да се намерят начините, по които да се пресрещнат страховете на хората. Идеята за избор на председателя на Европейската комисия да се избира от най-голямата парламентарна група в европарламента е пак въпрос на някакви квоти. Ако ние искаме наистина Европа да заработи като единен механизъм, трябва да се намерят онези свързващи звена, които да дадат възможност на хората, независимо дали са германци, гърци или българи, да се чувстват по един и същи начин в Европейския съюз. Тоест, хората да не се делят толкова на нации, независимо, че ще запазим своята национална идентичност, а на успяващи и неуспяващи, на можещи и неможещи, на ангажирани и неангажирани. По този начин ще се даде възможност на мотивираните хора да се превърнат в движеща сила на съюза. Давам си сметка, че в живота хората не са еднакво умни, еднакво амбициозни, еднакво мотивирани. Затова има хора, които са избирани за да изтеглят онова, което другите не са в състояние. Това не ги прави по-висока класа от онези, които нямат съответните качества.

Аз смятам, че дебатът в Европейския съюз, наред с политически, икономически е и морален, дебат за ценностите, дебат за толерантността и умението да се търсят общи решения. Един дебат, който независимо че е в основата на създаването на Европейския съюз, някак си премина на втори план през последните години, защото всички бяха улисани в икономическата и политическата криза, в разширението на Европейския съюз и т.н. И някак си премина на заден план необходимостта от ценности и морал. Дори в някаква степен тези думи се изпразниха от съдържание и се превърнаха в клишета. Но в крайна сметка това е базата, от която тръгва всичко. Това е онова, което всъщност те кара да реагираш по един или друг начин, независимо дали си политик, финансист, в частния или държавния сектор. И когато тези невидими неща се сближат - те никога няма да се уеднаквят, но все пак се сближат – тогава изведнъж ще се види, че има решения на всичко. А обратното – създаването на квоти, на по-големи, на по-малки, на по-първи и по-втори в ЕС, на католици и на източноправославни са деления. Пак ще кажа – идвам от държава, в която комунизмът се базираше на редица разделения: на хора от града и селото, от столицата и от провинцията и един куп други. Но една разделена нация или един разделен Европейски съюз може да се превърне в обект на поплъзновение от страна на националисти и популисти. И цялата голяма мечта, за която работиха няколко поколения европейци да отиде в калта.

Бихте ли сравнили кризата, която в момента преживяват Гърция, Испания, Португалия с кризите в България през 1990 и 1996? Какви са приликите и какви разликите?

Ще ни е необходимо много време, за да влезем в приликите и разликите, но вашият въпрос ме провокира да кажа нещо, което може би в някаква степен ме афектира по време на конференцията – експлицитното извеждане на България като по-бедна държава от Гърция.

Аз имам пълното съзнание за икономическите проблеми, които среща народът, към който принадлежа и познавам много добре и като политик, и като гражданин. Но същевременно, да не отчитаме онова, което България постигна през последните години по отношение на макроикономическата стабилност - стабилността на финансите, защитената финансова и банкова система, означава сами себе си да не уважаваме. И в този смисъл аз смятам, че при добро управление е въпрос на време България да се стабилизира и наистина да повиши жизнения стандарт, защото основата е солидна.

Аз неслучайно казвам, че правителството в Българи между 1997 и 2001 положи такъв сериозен фундамент по отношение на реформите – с всички критики, които понесе. Защото няма две мнения, че тези реформи са изключително непопулярни. Всъщност, това е типичен пример и доказва, че лидерството се състои във вземането на непопулярни решения. Защото ако ние се бяхме плъзнали по това да бъдем обичани от народа си, както обикновено казват популистите, вероятно една стотна от това, което се постигна по отношение на реформите, раздържавяването, присъединяването ни към ЕС, свалянето на визите, влизането ни в НАТО нямаше да се реализира. И тогава, разбира се, щяхме да търсим вината извън нас, както е прието на Балканите. Но проблемът щеше да бъде само наш.

И това, което се случва в Гърция го показва. Проблемите, с които се сблъскват страните от Западните Балкани го доказват. Тоест, през тези четири години бяха взети редица непопулярни, но базови решения, благодарение на които след това се разгърна тази политика. От тук нататък тя може да бъде повече или по-малко успешна. Може да бъде със сривове и с възходи, но поне пътят е безвъзвратно избран. И това в някаква степен дава чувство за сигурност дори на най-предубедените. Както е популярно да се казва: Ние от Европейския съюз няма да излезем, освен ако не стане някакъв изключителен катаклизъм или ЕС сам не се разпадне.

Разбира се, от тук нататък най-важното е какви хора ще ни управляват. Тук е валидна  тази популярна българска поговорка, че Господ помага, но в кошара не вкарва. Разбира се ЕС не е Господ, той е далеч от този образ, но във всички случаи той е рамката за нас. Дали ние ще сме в състояние да използваме неговите инструменти правилно, в полза на собствените си граждани, дали това ще се превърне в мотивация и в източник на национално самочувствие зависи само от нас. Защото виждам, че и в България хората са склонни да обвиняват политиците. И сигурно политиците имат безброй много грехове. Но политиците са избор на хората. Сега се дискутира прословутата тема задължително или незадължително да бъде гласуването. Аз имам изключителна алергия към задължителните неща още от едно време и ще кажа, че да не даваш избор, а същевременно да го направиш задължителен, не знам от политическа и юридическа, но от морална гледна точка не е добре. Отделен е въпросът, че очевидно нежеланието да се гласува е протестният вот. И къде ще отиде този протестен вот, ако ти задължиш хората и в какво чудовище ще се превърне, защото хората могат да подкрепят в знак на протест и извънсистемни партии, само за да демонстрират нежеланието си на онези, които са ги задължили да гласуват за тях. Така че това е много опасно нещо. Иначе на пръв поглед, от популистка гледна точка всеки казва, че това веднага ще накара хората да подкрепят примерно малките десни партии. Аз не смятам, че това нещо ще се случи. Разбира се, въпросът е спорен.

Трябва да се намерят онези неща, които да мотивират хората в търсенето на решения и в правото им да оказват влияние върху политиката. В същото време не трябва да абсолютизираме нещата. Защото ако избирателите можеха да решат проблемите, те щяха да са лидерите. Очевидно те искат да делегират правата си на лидери, но тук важното е на кои и по какъв начин и как да се гарантира техният интерес по възможно най-добрия начин. Но, както често казвам, ако това беше толкова лесно, щеше да бъде направено отдавна. Но това е пътят.

Защо десницата в България не успя да се обедини?

Могат да бъдат дадени много и най-различни отговори, част от които са претенция за оригиналност. Другото, което много често се случва е да търсим причината извън нас – популярната теза с конспирацията и това как някой ни разцепва отвън. Истината е, че вината е изцяло и само в нас - невъзможността да се формират приоритети и липсата на екипно мислене. Защото, пак ще кажа – в правителството, в което участвах най-силните години бяха онези, когато ние наистина бяхме екип и работехме задружно по приоритетите на България. И тогава енергията е много силна, заразителна и увличаща. Хората дадоха огромна подкрепа на нашето правителство и то в години, когато се взимаха много непопулярни решения. Когато е трудно, когато е жега, както в популярния американски филм, когато по същество перспективите не са много, тогава започва индивидуализмът, търсенето на решения и тази чисто южняшка претенция, че всеки е прав.

Тук разбира се с известна дипломатичност избягвам въпроса със зависимостите, защото очевидно през всичките тези години на десницата много хора търсеха своите или бяха принудени да търсят свои пътища. Аз със сигурност не знам цялата истина за това, което се случи. Може би всеки един претендира, че знае част от истината. Със сигурност никой не знае цялата истина за това защо се стигна до тук.

Но аз съм убедена, че единственият начин да се предложи сериозна алтернатива на правителството в България, което очевидно страда от най-големите недъзи на прехода, със зависимостите, със задкулисна власт. Ето, говори се за мажоритарен вот. Това, което става трябва да е много показателно за избирателите, защото никой не знае кой всъщност се крие зад мажоритарните играчи. Или примерно големият риск с купуването на гласовете. Колко по-рисково би било ако хората, които имат възможности, така наречените олигарси купува свои депутати или министри или дори премиери.

Така че всичко трябва да бъде много сложен и много труден баланс, за да могат да бъдат защитени обществените интереси. Проблемът с новата десница, която е представена от ГЕРБ не е в това дали те са десни или леви, а дали са демократични. Има тежки дефицити на демокрация в тяхното управление. А най-лошото е, че те не само не си дават сметка за това, а ги превръщат в свои позитиви, с които на практика ни връщат с десетилетия назад. За да може обаче хората да имат алтернатива, те трябва да видят в нея достатъчно принципност и прозрачност и тя да стъпи на добрите традиции на десницата. А независимо от критиките, на които бяхме подложени това беше управлението между 1997 и 2001. Не защото ние и самата аз съм била част от него, а защото самият факт, че България започна преговори с Европейския съюз и свали визите се дължи на колективна работа. Много пъти съм казвала, че това не е въпрос на външна, а на вътрешна политика. Колкото и да са успешни действията на един външен министър, той не би могъл да направи абсолютно нищо, ако зад себе си не е подпрян от стабилна, предвидима и сериозна вътрешна политика. Този добър опит трябва да ни дава самочувствие и кураж да продължим напред, като го развием при новите условия и с нови хора.

Но да се откажеш от корена и да търсиш варианти да събираш несъбираемото, да компилираш политици, партии, емоции, традиции – това, по мое мнение, не сработва.

Какви са личните ви планове от тук нататък? Ще се кандидатирате ли за евродепутат?

Най-вероятно ще бъда. Казвам това, тъй като в момента „Синьо единство” води разговори – много държа на думата „разговори”, а не „преговори” – в търсене на подкрепа на листа за европарламента, която по същество ще бъде представителна за идеята ни за единна дясна партия. Тази листа по същество ще бъде политическото послание и заявка за това какво смятаме, че трябва да се случи с десницата.

„Синьо единство” беше създадено като партия не за да участва в поредните политически комбинации и да прави коалиции на оцеляването с различни други формации само и само да мине бариерата, а по-скоро като знак или послание към хората за това, че около опита и добрите практики на десницата трябва да се изгради нова къща. Върху основите на сринатата сграда трябва да се вдигнат нови колони и да се построи нова къща. Тя не може да бъде както българите обичат първо една малка къщичка, после една пристройка, след това още една пристройка, допълнителен остъклен балкон и отгоре една шапчица. За да бъде солидна, за да устои на земетресенията, на ветровете и бурите тя трябва да бъде една истинска къща.

В този смисъл ние се надяваме да получим подкрепа за една такава листа. Ако я получим от неправителствени организации, отделни граждани и политически формации, нашата идея е след европейските избори, ако са съгласни те да се слеят на тази платформа и да станат съучредители на тази нова традиционна десница. Тогава аз ще бъда готова да представлявам това послание. Но в момента разговорите все още са в ход, затова е все още рано да се каже.

Как виждате политическата ситуация в Гърция? Смятате ли, че кабинетът на Самарас ще успее да се задържи до края на мандата си?

По-важното е дали правителството на Самарас ще направи необходимите и важни стъпки за възстановяването на доверието в Гърция не само на нейните партньори отвън, но и на хората към институциите в самата страна. Според мен това е предизвикателството пред правителството на Самарас.

Като страничен наблюдател, ако ме питате дали за мен е по-важно да изкара мандата си или да направи верните неща, разбира се бих казала и двете. Но ако все трябва да се избира – във всички случаи верните неща. И това бих могла да пожелая на гръцкото правителство: Да бъде твърдо в реформите. От опит знам, че това коства много, но по този начин те ще оставят името си в историята с добро. Защото понякога хората остават в историята и с лоши неща. Аз вярвам, че те имат целия шанс да докажат, че Гърция има право на една нова възможност, която да я върне там, където е била като авторитет и уважаван член на Европейския съюз.