Галерия

1

И това, което се случва в Гърция го показва. Проблемите, с които се сблъскват страните от Западните Балкани го доказват. Тоест, през тези четири години бяха взети редица непопулярни, но базови решения, благодарение на които след това се разгърна тази политика. От тук нататък тя може да бъде повече или по-малко успешна. Може да бъде със сривове и с възходи, но поне пътят е безвъзвратно избран. И това в някаква степен дава чувство за сигурност дори на най-предубедените. Както е популярно да се казва: Ние от Европейския съюз няма да излезем, освен ако не стане някакъв изключителен катаклизъм или ЕС сам не се разпадне.

Разбира се, от тук нататък най-важното е какви хора ще ни управляват. Тук е валидна  тази популярна българска поговорка, че Господ помага, но в кошара не вкарва. Разбира се ЕС не е Господ, той е далеч от този образ, но във всички случаи той е рамката за нас. Дали ние ще сме в състояние да използваме неговите инструменти правилно, в полза на собствените си граждани, дали това ще се превърне в мотивация и в източник на национално самочувствие зависи само от нас. Защото виждам, че и в България хората са склонни да обвиняват политиците. И сигурно политиците имат безброй много грехове. Но политиците са избор на хората. Сега се дискутира прословутата тема задължително или незадължително да бъде гласуването. Аз имам изключителна алергия към задължителните неща още от едно време и ще кажа, че да не даваш избор, а същевременно да го направиш задължителен, не знам от политическа и юридическа, но от морална гледна точка не е добре. Отделен е въпросът, че очевидно нежеланието да се гласува е протестният вот. И къде ще отиде този протестен вот, ако ти задължиш хората и в какво чудовище ще се превърне, защото хората могат да подкрепят в знак на протест и извънсистемни партии, само за да демонстрират нежеланието си на онези, които са ги задължили да гласуват за тях. Така че това е много опасно нещо. Иначе на пръв поглед, от популистка гледна точка всеки казва, че това веднага ще накара хората да подкрепят примерно малките десни партии. Аз не смятам, че това нещо ще се случи. Разбира се, въпросът е спорен.

Трябва да се намерят онези неща, които да мотивират хората в търсенето на решения и в правото им да оказват влияние върху политиката. В същото време не трябва да абсолютизираме нещата. Защото ако избирателите можеха да решат проблемите, те щяха да са лидерите. Очевидно те искат да делегират правата си на лидери, но тук важното е на кои и по какъв начин и как да се гарантира техният интерес по възможно най-добрия начин. Но, както често казвам, ако това беше толкова лесно, щеше да бъде направено отдавна. Но това е пътят.

Защо десницата в България не успя да се обедини?

Могат да бъдат дадени много и най-различни отговори, част от които са претенция за оригиналност. Другото, което много често се случва е да търсим причината извън нас – популярната теза с конспирацията и това как някой ни разцепва отвън. Истината е, че вината е изцяло и само в нас - невъзможността да се формират приоритети и липсата на екипно мислене. Защото, пак ще кажа – в правителството, в което участвах най-силните години бяха онези, когато ние наистина бяхме екип и работехме задружно по приоритетите на България. И тогава енергията е много силна, заразителна и увличаща. Хората дадоха огромна подкрепа на нашето правителство и то в години, когато се взимаха много непопулярни решения. Когато е трудно, когато е жега, както в популярния американски филм, когато по същество перспективите не са много, тогава започва индивидуализмът, търсенето на решения и тази чисто южняшка претенция, че всеки е прав.

Тук разбира се с известна дипломатичност избягвам въпроса със зависимостите, защото очевидно през всичките тези години на десницата много хора търсеха своите или бяха принудени да търсят свои пътища. Аз със сигурност не знам цялата истина за това, което се случи. Може би всеки един претендира, че знае част от истината. Със сигурност никой не знае цялата истина за това защо се стигна до тук.

Но аз съм убедена, че единственият начин да се предложи сериозна алтернатива на правителството в България, което очевидно страда от най-големите недъзи на прехода, със зависимостите, със задкулисна власт. Ето, говори се за мажоритарен вот. Това, което става трябва да е много показателно за избирателите, защото никой не знае кой всъщност се крие зад мажоритарните играчи. Или примерно големият риск с купуването на гласовете. Колко по-рисково би било ако хората, които имат възможности, така наречените олигарси купува свои депутати или министри или дори премиери.