Галерия

1

Какво е вашето отношение към предложенията на Ги Ферховстад, Масимо Д’ Алема и други политици европейските граждани да гласуват директно за партиите, които са представени в европейския парламент, председателят на Европейската комисия да се избира от най-многобройната парламентарна група, за да може гражданите да участват косвено в този избор? Ферховстад дори предложи да плащаме данъци директно към Европа, за да се засили връзката между гражданите и европейските институции. Как гледате на тези предложения?

Трудно ми е да анализирам всяко едно от тях. Когато започнахте да ги изброявате си казах за първото „да”, за второто – „не” и т.н. Но истината е, че дяволът е винаги в детайлите. През вече доста дългия си политически опит съм се убедила, че много често има добри намерения, които обаче няма как да се извършат.

Истината е, че трябва да се идентифицират свързващите звена. Просперираща Европа преминава през няколко ключови политически момента, които ще повлияят на манталитета на народите. Примерно, поводът на тази конференция беше за възможно разделение между Севера и Юга. Аз съм гражданин на една държава, която беше обект на друго разделение – между Изтока и Запада. Винаги има такива гласове. И всъщност тук е стратегията да се намерят начините, по които да се пресрещнат страховете на хората. Идеята за избор на председателя на Европейската комисия да се избира от най-голямата парламентарна група в европарламента е пак въпрос на някакви квоти. Ако ние искаме наистина Европа да заработи като единен механизъм, трябва да се намерят онези свързващи звена, които да дадат възможност на хората, независимо дали са германци, гърци или българи, да се чувстват по един и същи начин в Европейския съюз. Тоест, хората да не се делят толкова на нации, независимо, че ще запазим своята национална идентичност, а на успяващи и неуспяващи, на можещи и неможещи, на ангажирани и неангажирани. По този начин ще се даде възможност на мотивираните хора да се превърнат в движеща сила на съюза. Давам си сметка, че в живота хората не са еднакво умни, еднакво амбициозни, еднакво мотивирани. Затова има хора, които са избирани за да изтеглят онова, което другите не са в състояние. Това не ги прави по-висока класа от онези, които нямат съответните качества.

Аз смятам, че дебатът в Европейския съюз, наред с политически, икономически е и морален, дебат за ценностите, дебат за толерантността и умението да се търсят общи решения. Един дебат, който независимо че е в основата на създаването на Европейския съюз, някак си премина на втори план през последните години, защото всички бяха улисани в икономическата и политическата криза, в разширението на Европейския съюз и т.н. И някак си премина на заден план необходимостта от ценности и морал. Дори в някаква степен тези думи се изпразниха от съдържание и се превърнаха в клишета. Но в крайна сметка това е базата, от която тръгва всичко. Това е онова, което всъщност те кара да реагираш по един или друг начин, независимо дали си политик, финансист, в частния или държавния сектор. И когато тези невидими неща се сближат - те никога няма да се уеднаквят, но все пак се сближат – тогава изведнъж ще се види, че има решения на всичко. А обратното – създаването на квоти, на по-големи, на по-малки, на по-първи и по-втори в ЕС, на католици и на източноправославни са деления. Пак ще кажа – идвам от държава, в която комунизмът се базираше на редица разделения: на хора от града и селото, от столицата и от провинцията и един куп други. Но една разделена нация или един разделен Европейски съюз може да се превърне в обект на поплъзновение от страна на националисти и популисти. И цялата голяма мечта, за която работиха няколко поколения европейци да отиде в калта.

Бихте ли сравнили кризата, която в момента преживяват Гърция, Испания, Португалия с кризите в България през 1990 и 1996? Какви са приликите и какви разликите?

Ще ни е необходимо много време, за да влезем в приликите и разликите, но вашият въпрос ме провокира да кажа нещо, което може би в някаква степен ме афектира по време на конференцията – експлицитното извеждане на България като по-бедна държава от Гърция.

Аз имам пълното съзнание за икономическите проблеми, които среща народът, към който принадлежа и познавам много добре и като политик, и като гражданин. Но същевременно, да не отчитаме онова, което България постигна през последните години по отношение на макроикономическата стабилност - стабилността на финансите, защитената финансова и банкова система, означава сами себе си да не уважаваме. И в този смисъл аз смятам, че при добро управление е въпрос на време България да се стабилизира и наистина да повиши жизнения стандарт, защото основата е солидна.

Аз неслучайно казвам, че правителството в Българи между 1997 и 2001 положи такъв сериозен фундамент по отношение на реформите – с всички критики, които понесе. Защото няма две мнения, че тези реформи са изключително непопулярни. Всъщност, това е типичен пример и доказва, че лидерството се състои във вземането на непопулярни решения. Защото ако ние се бяхме плъзнали по това да бъдем обичани от народа си, както обикновено казват популистите, вероятно една стотна от това, което се постигна по отношение на реформите, раздържавяването, присъединяването ни към ЕС, свалянето на визите, влизането ни в НАТО нямаше да се реализира. И тогава, разбира се, щяхме да търсим вината извън нас, както е прието на Балканите. Но проблемът щеше да бъде само наш.