Галерия

1

Димитрис Киртатас е един от най-добрите познавачи на късната гръцка античност и ранните християнски векове. Преподава Антична история в Тесалийския университет в град Волос, изнасял е лекции в Ню Йорк, Кеймбридж, Лондон Венеция. На български език са издадени студиите “Гняв на жена и други истории от еротичния живот на древните гърци” в превод на Здравка Михайлова, издателство СТИГМАТИ.

ПРИТУРКИ КЪМ ЕРОТИЧНОТО

Предговор от автора

Ние сме добре информирани за еротичния живот на древните гърци. Най-напред разполагаме с богати и разнообразни източници: исторически свидетелства, законодателни разпоредби, археологически находки, морални поощрения, литературни описания, които са и най-важните, като тези източници са системно обработени от специалистите. Днес са ни известни подробности дори за някои аспекти на еротични практики у древните гърци, които нашето общество отбягва да коментира открито, освен ако не става дума за публични личности.

Заниманието с еротичния живот на древните гърци в такава степен и с такава страст е сравнително неотдавнашно явление. Преди две или три поколения изследователите бяха сдържани. Обсъждаха красотата на античните статуи и страстите на трагичните героини. Относно всекидневните аспекти на еротичния живот като основен и почти изключителен източник на информация, те се позоваваха на опосредстваното слово на законодателите и ораторите.

Единствените морални аспекти, които ги интересуваха, бяха онези коментирани във философски трактати.

Многобройните съдове с изображения на еротични сцени се съхраняваха в хранилищата на археологическите музеи. Еротичната поезия бе цензурирана. Педерастията (παιδεραστία - на старогръцки думата означава любов между по-възрастен мъж и младо момче. Води етимологията си от «παιδί» - момче, дете и «έρωτας» - любов. Оттук насетне ще бъде употребявана в този смисъл), открояваща се настойчиво в куп древни съчинения, първоначално бе премълчавана. Когато излезе на авансцената, тя бе оголена от еротичното й съдържание. Еротичните новели бяха смятани за образци на упадъчна епоха, недостойни за сериозно проучване. Раннохристиянският еротичен морал бе оставен на теолозите, изключително за богословска употреба.

Днес всичко това е преобърнато. Специалистите непрекъснато изваждат на бял свят апокрифни и забравени източници. Задълбочават се в частните епистоларни източници на египетските папируси и в неформалните надписи с хюбристични изрази. Проучват еротичните магически заклинания (κατάδεσμοι или “магически възел” е практиката на написване върху папирус или метална (оловна) плочка на проклятие или заклинание (понякога съпровождани от магическа фигурка), която има за цел да подчини визираната жертва на волята на лицето, изпълняващо ритуала. Текстът заедно с магическите фигурки в идеалния случай се поставя в гроб или на място, свързано по някакъв начин с “долната земя”) и магическите папируси. Анализират внимателно и символиката и смисъла на еротичните изображения върху древни съдове. В книжарниците човек може да открие каквото пожелае. Онова, което музеите продължават да се свенят да покажат в експозициите си, е публично изложено в изображенията на пощенските картички по будките.

Понятен е завоят направен от науките, занимаващи се с изследване на античността. Днес любовта заема съвършено различно място в публичното слово в сравнение с това от периода между двете войни. Решаващ фактор бяха младежките бунтове през шейсетте години, а по-късно и комерсиалното оползотворяване на постигнатото от тях. Порнографията вече се е превърнала в част от нашето ежедневие. Еротичните престъпления се нареждат в челните редици на злободневието. Предаваните по сексуален път заболявания са се превърнали в кошмар за съвременния човек. Изобщо еротичното ни любопитство е станало буквално ненаситно.

Новите нрави и новите схващания са описани и в съвременни биографии. В наше време се проявява голям интерес към частните дейности на публични личности. Би било почти невъзможно да се появи биография на някой политик, човек на изкуството или учен и от нея да отсъства информация за неговите еротични подвизи и предпочитания. Ние сме свикнали да гледаме на древните гърци изключително като на публични личности. Следователно сме в правото си да търсим съответно информация за хората, създали блестяща цивилизация. Въпроси, които само едва допреди войната бяха считани за табу дори в научни съчинения, днес се смятат подходящ предмет за преподаване в училище.

Еротичният живот на древните гърци, както ние го разбираме, обхваща широк кръг от въпроси - по-широк отколкото самите древни са заявявали с обичайния си израз «τα αφροδίσια», тоест «делата на Афродита», с който обозначавали сенсуалното. Почти във всеки аспект на частния и публичен живот на древните гърци изследователите търсят еротичния елемент. Тематичният списък на една книга по този въпрос може да бъде предвиден: мястото на жената, бракът, прелюбодеянието, проституцията, хетерите, педерастията, платоничната любов, любовта в поезията и античния роман. Следват по-специализираните глави.

Също така в общи линии може да бъде предвидено и общото схващане за тях. Древногръцкото общество е било патриархално и в него е господствал мъжът. Някои го окачествяват като мачистко (в което доминира фалосът). От тази констатация естественно  произтичат и всички останали особености. Общественото пространство принадлежи на мъжа: мястото на жената е в къщи. Мъжете нямат никакво задължение за съпружеска вярност; жените са длъжни да бъдат строго моногамни. Мъжете са упражнявали почти неограничена власт върху половия живот на жените. Еротичната свобода, с която се ползвали пълнолетните мъже обяснява, поне до известна степен, и явлението педерастия.

Напредъкът, отбелязан в изследването на еротичния живот в древността, е очевиден. Читателят на туристически справочници в наши дни е по-добре подготвен от повечето познавачи на античността от миналите поколения. Обаче някои проблеми на цялостното виждане са забележими с невъоръжено око.

Самото понятие «древни гърци» е опростено. Древните гърци, за които става въпрос, понякога отстоят едни от други с повече от хиляда години. Обитавали са от единия край на Средиземноморието до другия, а и отвъд тях. Били са управлявани от царе, аристократи и тирани, като били организирани в олигархични и демократични общества. Принадлежали са към самоуправляващи се общности или са били поданици на царства и империи. Изповядвали са култа към дванайсетте олимпийски общества, към местни божества, към Иисус Христос.

Освен това, понятието за андрокрация или господство на мъжа, за да не говорим за фалокрация или доминиране на фалоса, е афористично. Приема се за даденост онова, което се нуждае от проучване. С лекота можем да потвърдим, че в древногръцките общества не са доминирали «мъжете». Светът на мъжете включвал свободни и роби; граждани и лишени от граждански права; старци и юноши; мъже с обществени постове и частни лица; градско население и селяни; богати и бедни; хора с разпуснати сексуални нрави и аскети.

Нито пък имаме правото да приемем жените за еднородна група потиснати същества. От всички древногръцки общества е отсъствала онази критична маса на «средните класи», позволила на съвременната епоха развиването на науките за жената. Не е съществувал представителен тип жена - нито като абстракция, нито като конструкт. В древността разделителните линии между различните категории жени са били абсолютни. Съществували са свободни жени и робини; аристократки и обикновени смъртни; стопанки на домове и проститутки; жени на граждани и чужденки; омъжени и неомъжени; жени обречени на храмова проституция и жени обречени на любовта - а понякога обречени и на двете едновременно.

Би било заблуда да сметнем, че по въпросите на еротичния живот понятието за андрокрация или «господство на мъжа» поставя въпроса върху основа изпълнена с достатъчен смисъл. Затова и можем лесно да разчистим голяма част от съответната литература, която продължава да носи заблуждаващия надслов «мястото на жената в античността». Въпросите, които би трябвало да ни занимават, са за кои жени и за коя античност става въпрос.

«Властта на мъжете» обаче се препъва и в други, по-малко очевидни проблеми. Известно е, че с изключение на някои поетични фрагменти от антични времена, както и минимален брой образци от много по-късни разкази, нашите сведения произлизат почти изключително от мъже. И то от много ограничена категория мъже. Фактът, че античната гръцка книжнина е продукт на мъжко перо говори сам по себе си. Обаче не е твърде ясно какво ни казва тя.

Доколкото може да ни е известно, във всички епохи през които е имало грамотни мъже, е имало и образовани жени. Античната гръцка словесност е мъжка не защото само мъже са записвали мислите си, а понеже са оцелели само съчинения написани от мъже. Това обаче евентуално ни разкрива повече за епохите и кръговете, направили съответния избор, и по-малко, осезателно по-малко, за «древните елини» като цяло.

Първата поука, която трябва да бъде извадена от това наблюдение, е ясна. Не е възможно да приемаме за чиста монета онова, което определени мъже са писали за определени жени. Нито пък да смятаме, че сведенията за любовта, с които разполагаме, са представлявали възгледите на цялото общество, което изследваме.

Втората поука е още по-интересна. Древните гръцки общества се проявяват толкова добри или лоши, колкото са пожелали да ги представят нашите информатори. Но ако е абсурдно да приемаме като доказващи се от само себе си суперлативите и похвалите, също толкова абсурдно е да приемаме като самодоказващи се и упреците и обвиненията.  Въпреки това, често пъти се случва да приписваме на древните общества онова, което са им приписвали, от своя гледна точка, техните морализатори. Още по-често се случва да ги порицаваме за онова, за което нашите информатори са ги хвалели. Картината на мъжкото господство е резултат преди всичко от пожелателното мислене на някои мъже през античността. На второ място, от обвинения в непозволени прекомерности. Съвременният изследовател е длъжен да има по-високи изисквания.

Противоотровата срещу предразсъдъците на изворите е тяхното щателно проверяване и съпоставянето на разнородни литературни жанрове. Също така трябва да включим в дискусията и онези извори, които продължават да остават в периферията на полезрението ни. Житията на светците не представляват по-малък интерес за историка отколкото животописите на стратезите. Споровете на християнските мислители по въпроса за любовта носят не по-малък заряд информация от пререканията на античните философи.

Съществуват обаче и сериозни грешки при прочита на изворите, които изопачават картината на античността. Един закон на атинския законодател, философ, поет и един от седемте мъдреци на древна Гърция Солон забранявал на робите педерастията. Ние често пъти си мислим, че робите не са се отдавали на хомосексуални отношения. Ксенофон описва какво би трябвало да бъде положението на една заможна стопанка. Ние често пъти си мислим, че той има предвид всички жени, и ни казва какво е било действителното им положение. Един човек на изкуството изобразява как си е представял еротичните забавления на определени мъже - евентуално каква е била представата му за желанията на неговите клиенти. Ние често пъти си мислим, че така са се забавлявали мъжете - всички мъже. Когато някой християнски учител пропагандира християнския морал, ние често си мислим, че всички християни са спазвали този морал. Тази последната грешка е особено обичайна.

Най-онеправдана от нашите изследвания е късната античност. Разпространението на християнството е затъмнило процесите, произтичащи в света на езичеството. Дори нещо още по-лошо: докато християните биват съдени за еротичното си поведение от техните морални принципи, езичниците биват съдени от обвиненията на християните. По понятни причини моралните обвинения на езичниците срещу християните се отхвърлят без обширно дискутиране. Абсурдното обаче е, че биват отхвърляни от обвинения, отправяни от християни срещу християни.

С две думи, остава да бъде свършена много работа. Общата представа, която сме добили за еротичния живот на древните гърци, се оказва едностранчива. Методът, принципите, гледната точка и изборът на изворите се нуждаят от ревизиране. Проблемът е в това, че въпреки обема на библиографията, вече се е формирала една широко приемана ортодоксалност. Днес, когато всичко лесно бива изнасяно в светлината на публичността, еретичните гласове се чуват по-трудно. Но ги има. Само е нужно човек търпеливо да ги потърси, а след това внимателно да ги оцени.                                                                                 

                                                                                   Димитрис Киртатас

ГЛАВА ПЪРВА

ГНЯВ НА ЖЕНА

На пръв поглед светът на Омир изглежда очевидно и безспорно патрирахален и доминиран от мъже. Още в началото на «Илиада» цар Агамемнон се хвали публично, че няма да освободи срещу откуп дъщерята на жреца Хриз. Староста ще я завари в дома му в Аргос, далеч от родината. Тя ще тъче на стана и ще му прави компания в леглото. Малко по-късно той пояснява мисълта си по-добре. Предпочита Хризеида пред законната си съпруга Клитемнестра. Не я намира за по-долна от нея нито по телесна красота, нито по осанка, нито по ум и дела. Всичко това царят казва без заобикалки и без свян.

Можем  да спрем до това описание. Мъжкото господство е описано жестоко и ясно. Самохвалството на Агамемнон позволява на някои изследователи да отварят дума не просто за мъжко господство, а и за доминиране на фалоса. Еротичните капризи на съпруга биват тълкувани като обществен закон. Въпреки това, нещата не са толкова едноизмерни.

Първо не бива да забравяме, че светът описан в «Илиада», се е намирал във война. Войната, и то когато трае години наред, променя характерите и нрава на хората. Но и в условията на троянския поход думите на Агамемнон не са самодоказващи се и логични. Онези, които го слушат, разбират, че има нещо в изявленията му, което не е правилно. Поетът не ни казва какво именно е то: може би защото го смята за очевидно. Във всеки случай самият Агамемнон по-късно ще се съгласи пред сбора на ахейските вождове, че през онзи критичен ден на свадата му с Ахил е бил изпаднал в заслепление  (αασάμην).

Не съществувало съмнение относно съдбата на жените робини. Върху нея размишлява ужасен Хектор в случай, че остави Андромаха без закрила. Девици и царици били изтръгвани от родните им места и отвличани в робство с всички предвидими от това последствия. При все това, дори във войнските нрави на «Илиада» жестокостта на господаря не е единствениат вариант. Ахил разгласява, че е обикнал много силно своята робиня Бризеида; а на свой ред Бризеида се надява на брак с Ахил. Във всеки случай тези две поведения - на Агамемнон и Ахил, се допълват и са еднакво приемливи. Там където Агамемнон изглежда прехвърлил мярката е в онова, което казва за законната си съпруга. Както знаем, заявеното от него (и действията, с които по-късно той го реализира), са имали последствия. Нека си припомним реакцията на Клитемнестра.

                                                           *

В началото на “Одисея” въпросът се поставя по различен начин. Става дума за робинята Евриклия в двореца на героя в Итака. Поетът я представя с името на баща й и това на бащата на баща й. Представя я като доверена и образцово предана. Както биваме осведомени, Лаерт я купил когато била още момиче, разменяйки я срещу двайсет вола - бихме казали астрономическа за онова време сума. Евриклия се ползва с изключително място в двореца. Лаерт я е въздигнал в «равноправна със законната му съпруга» Антиклия. Но за да не си помислим нищо лошо, поетът бърза да допълни: «той я ценеше наравно със свойта почтена съпруга, но да не сърди жена си, легло не поделяше с нея» (Омир, “Одисея”, изд. “Народна култура”, София, 1971 г., прев. Г. Батаклиев, Първа песен, стих 433).

Това кратко описание на свой ред поражда проблеми във връзка с мястото на определени жени в омировия свят. Нека се замислим над очакваната реакция на Антиклия, в случай че Лаерт легнеше с Евриклия. Доколкото ни е известно, това любовно съвкупяване било напълно закономерно в епосите. Поведението на Лаерт изглежда по-скоро изключение. Интересно е обаче, че това изключение е представено от поета като достойно за похвала.

Още по-голям интерес представлява начинът, по който Антиклия ограничава еротичните права на Лаерт. В омировите епоси гневът е лукс, който е позволен на боговете и войните. Гневът на Ахил го тласка към това да убие Агамемнон, а Агамемнон отвръща подтикван от собствения си гняв. Изведнъж неприкрито и ненадейно поетът отваря дума за заплаха от «женски гняв». Евентуалното му проявяване е възпирало съпруга от изневяра през целия му живот.

Но и Одисей се въздържа в някакъв момент, страхувайки се от реакцията на една принцеса. Гол и уплашен след корабокрушението, той си задава въпроса дали трябва да се държи на разстояние или да падне в нозете на Навзикая. Той предпочита първото, да не би девойката да се разгневи, ако докосне коленете й: «гняв би събудил у нея, досегне ли й коленете» (Пак там, Шеста песен, стих. 147).

Онова, което бихме искали да узнаем, е какво се крие зад гнева на една царица или принцеса. Или с други думи, кои са били обществените сили давали на една жена правото да налага самоограничения над мъжа си - и то достойни за похвала самоограничения за мъжа. Дали мъжкият суверенитет не е имал известни граници, които не са ясно очертани в епосите?

Оплаквания от съпруга си има и една друга жена от омировите епоси. Майката на Мелеагър никак не била доволна, че Аминтор я безчестял, понеже обичал една наложница с гиздави плитки. За безчестене поетът не говори често. Глаголът “ατιμάζεσκε” се среща само веднъж. Във всеки случай характерен е протестът на Хефест, че Афродита непрекъснато го безчести. По подобен начин женихите безчестели или заплашвали да обезчестят Пенелопа.

Майката на Мелеагър не успяла да проконтролира съпруга си както Антиклия. Затова и гневът станал пътеводен за нейните действия. Горещо помолила сина си той да легне с наложницата, така че любовницата да се отврати от старика. И той й направил тази услуга. Мелеагър спечелил наложницата, но наред с това и проклятието на баща си. По някаква причина уловката била открита и царят оставил неговия гняв да се стовари върху сина му. Този епизод е отбелязан от доста изследователи. Може законът да не е бил на страната на съпругата, но все пак тя се е ползвала с някаква подкрепа вътре в семейството. Една съпруга от добро семейство, и то царска особа, рядко се озовавала съвършено сама в абсолютната власт на съпруга си. Онова, което не е достатъчно подчертано е, че дори една робиня наложница понякога разполагала с някаква елементарна власт. В епизода, достигнал до нас, една робиня дели постелята си с красивия принц и се отвращава от стария цар. Какви впрочем са били пределите за една робиня да си избира любовен партньор?

                                                           *

В Атина от класическата епоха, а може би и в други градове, законът давал права на недоволната съпруга. Ако имала сериозни основания, една жена би могла да разторгне брака си едностранно. Единственото й задължение било да се представи пред архонта и да заяви писмено волята си. Изследователите считат, че рамките в които жените можели да упражняват това свое право, били ограничени. И са прави. Едно нещо е законът, друго е неговото прилагане. В едно общество, където господства мъжът, той сигурно е разполагал с начини да наложи волята си.

Начинът, по който Алкивиад пренебрегва и обезврежда волята на съпругата си Хипарете е впечатляващ. Затова и той е отбелязан от почти всички изследователи, занимаващи се с брачната институция в древна Гърция.

Разбира се, Хипарете нямала никаква причина да бъде доволна от еротичното поведение на съпруга си. Въпреки нейната скромност и предана любов, той често се срещал с чужденки и атинянки. Като първа стъпка огорчената съпруга напуснала дома си и потърсила подслон при брат си. Когато обаче установила, че Алкивиад продължавал да нехае за нея и да се среща с други жени, решила да се разведе с него. Както предвиждал законът, тя се явила лично пред архонта, за да му връчи писмото «за изоставяне».

 Алкивиад бил осведомен за ходовете на своята съпруга. Побързал да иде на място, грабнал я и я отнесъл обратно на ръце вкъщи. Никой от минувачите не посмял да се възпротиви или да я измъкне от ръцете му. За каква закрила на съпругата от закона може да става дума?

Макар че Алкивиад бил уникална и ексцентрична личност, ако епизодът предаден ни от Плутарх векове по-късно е исторически достоверен, тогава тъй е бил съхранен именно защото бил уникален и ексцентричен. Не всяка жена е имала възможността да упражни всички привилегии, дадени й по закон, нито пък всеки мъж е можел да се държи като Алкивиад. Впрочем, и Алкивиад не е бил в състояние непрекъснато да шпионира съпругата си, ако това е бил единственият начин да я задържи у дома. Както ни казват, Хипарете живяла със съпруга си до смъртта му, макар и да не сме в състояние да узнаем какви са били чувствата й.

Онова, което не било проучено, е самият факт на правната защита на жените. Атинският порядък е бил древен и се запазил в сила, въпреки множеството реформи. Какви, впрочем, са били подтиците на законодателите, предвидили правото на съпругата да разторгва едностранно брака си? Да не би обществените сили, позволявали на жените да дадат воля на своя «гняв», да са се погрижили и за правната им защита?

През имперската епоха разводът бил много разпространен сред по-висшите класи. Често пъти инициативата за него била взимана от съпрузите. Обществото смятало това развитие на нещата за естествено. Онези, които не били съгласни, били някои морални наставници. Със своите поощрения те се опитвали да защитават брачната институция. Между другото Плутарх изрично споменава, че намирал тактиката на много жени от неговата черга за прекалена. Ревността не би трябвало да ги подтиква към развод. Известна толерантност от тяхна страна била наложителна. Затова и му харесал анекдотът с Алкивиад.

Истинският проблем все пак се криел в поведението на мъжете. Плутарх горещо препоръчва на съпрузите да се въздържат от извънбрачни наслади, при все че подобни връзки не били забранявани от закона. Считал поведението на някои мъже за несправедливо. Заради едно мигновено удоволствие те огорчавали съпругите си и предизвиквали негодуването им, карали ги да изпадат в афект - и да стигат до развод.

Бележки

В Омировите епоси, освен Антиклия и Навзикая, които можели да се разгневят, единствените жени, които се гневят са богините. Сведенията, на които се позовавам, произлизат главно от първа, седма, осма и деветнайсета песни на «Илиада» и първа, седма, осма и четиринайсета песни на «Одисея». Стихът от «Одисея», който цитираме, е от превода на Д.Н.Маронитис. Епизодът с Алкивиад е разказан от Плутарх в «Животопис на Алкивиад». Съветите на Плутарх са от «Брачни предписания».

            «Омиров свят» изследователите наричат света описан в омировите епоси. Степента, в която предоставените сведения съответстват на едно историческо общество, представлява предмет на множество и напрегнати дискусии. При все това, най-общо се приема, че особено социалните отношения, отразени в епосите, ни отпращат към така наречените късни тъмни векове, посредством гледната точка на техните аристократични кръгове.

Най-доброто въведение в съвременната проблематика относно историчността на омировия свят представлява книгата на М.И. Финлей, «Светът на Одисей», прев. С. Маркианос, изд. «Сидерис», Атина, 1966 г. Заслеплението или гневът (αασάμην) на Агамемнон е добре анализирано от Е.Р. Додс в книгата му “Гърците и абсурдното”, прев. Г. Ятроманолакис, изд. “Кардамицас”, Атина, 1978 г. За израза “господство на фалоса”, който използвам, повече информация може да бъде намерена в Ева Кьолс, “Царството на фалоса: Сексуална политика в древна Атина”, изд. “Харпър &  Роу, Ню Йорк, 1985 г. Различен поглед спрямо жените в древността разгръща Дж. Дж. Уинклър, “Сдържането на желанието: Антропология на секса и пола в древна Гърция”, изд. “Раутледж”, Ню Йорк/ Лондон, 1990 г. Относно юридическите въпроси, които засягам, на гръцки език е преведено изследването на Д. М. Макдауъл,“Правото в Атина през класическата епоха», прев. Г. Матюлакис, изд. «Пападимас, Атина, 1986 г.