Галерия

1

Макар че Алкивиад бил уникална и ексцентрична личност, ако епизодът предаден ни от Плутарх векове по-късно е исторически достоверен, тогава тъй е бил съхранен именно защото бил уникален и ексцентричен. Не всяка жена е имала възможността да упражни всички привилегии, дадени й по закон, нито пък всеки мъж е можел да се държи като Алкивиад. Впрочем, и Алкивиад не е бил в състояние непрекъснато да шпионира съпругата си, ако това е бил единственият начин да я задържи у дома. Както ни казват, Хипарете живяла със съпруга си до смъртта му, макар и да не сме в състояние да узнаем какви са били чувствата й.

Онова, което не било проучено, е самият факт на правната защита на жените. Атинският порядък е бил древен и се запазил в сила, въпреки множеството реформи. Какви, впрочем, са били подтиците на законодателите, предвидили правото на съпругата да разторгва едностранно брака си? Да не би обществените сили, позволявали на жените да дадат воля на своя «гняв», да са се погрижили и за правната им защита?

През имперската епоха разводът бил много разпространен сред по-висшите класи. Често пъти инициативата за него била взимана от съпрузите. Обществото смятало това развитие на нещата за естествено. Онези, които не били съгласни, били някои морални наставници. Със своите поощрения те се опитвали да защитават брачната институция. Между другото Плутарх изрично споменава, че намирал тактиката на много жени от неговата черга за прекалена. Ревността не би трябвало да ги подтиква към развод. Известна толерантност от тяхна страна била наложителна. Затова и му харесал анекдотът с Алкивиад.

Истинският проблем все пак се криел в поведението на мъжете. Плутарх горещо препоръчва на съпрузите да се въздържат от извънбрачни наслади, при все че подобни връзки не били забранявани от закона. Считал поведението на някои мъже за несправедливо. Заради едно мигновено удоволствие те огорчавали съпругите си и предизвиквали негодуването им, карали ги да изпадат в афект - и да стигат до развод.

Бележки

В Омировите епоси, освен Антиклия и Навзикая, които можели да се разгневят, единствените жени, които се гневят са богините. Сведенията, на които се позовавам, произлизат главно от първа, седма, осма и деветнайсета песни на «Илиада» и първа, седма, осма и четиринайсета песни на «Одисея». Стихът от «Одисея», който цитираме, е от превода на Д.Н.Маронитис. Епизодът с Алкивиад е разказан от Плутарх в «Животопис на Алкивиад». Съветите на Плутарх са от «Брачни предписания».

            «Омиров свят» изследователите наричат света описан в омировите епоси. Степента, в която предоставените сведения съответстват на едно историческо общество, представлява предмет на множество и напрегнати дискусии. При все това, най-общо се приема, че особено социалните отношения, отразени в епосите, ни отпращат към така наречените късни тъмни векове, посредством гледната точка на техните аристократични кръгове.

Най-доброто въведение в съвременната проблематика относно историчността на омировия свят представлява книгата на М.И. Финлей, «Светът на Одисей», прев. С. Маркианос, изд. «Сидерис», Атина, 1966 г. Заслеплението или гневът (αασάμην) на Агамемнон е добре анализирано от Е.Р. Додс в книгата му “Гърците и абсурдното”, прев. Г. Ятроманолакис, изд. “Кардамицас”, Атина, 1978 г. За израза “господство на фалоса”, който използвам, повече информация може да бъде намерена в Ева Кьолс, “Царството на фалоса: Сексуална политика в древна Атина”, изд. “Харпър &  Роу, Ню Йорк, 1985 г. Различен поглед спрямо жените в древността разгръща Дж. Дж. Уинклър, “Сдържането на желанието: Антропология на секса и пола в древна Гърция”, изд. “Раутледж”, Ню Йорк/ Лондон, 1990 г. Относно юридическите въпроси, които засягам, на гръцки език е преведено изследването на Д. М. Макдауъл,“Правото в Атина през класическата епоха», прев. Г. Матюлакис, изд. «Пападимас, Атина, 1986 г.