Галерия

1

С желание и мълчаливо е свършила цялата домакинска работа. Сготвила е без да поиска помощ от мен - противно ми е да стържа лук на рендето, за да не сълзят очите й. Вдигала е телефона и е записвала всички съобщения за мен. Скарала се е на дечурлигата от квартала, че вдигат шум и ме безпокоят. Следобед е приготвила узо и мезета, за да почерпим приятелите ми. И нито веднъж не е споменала думата “дюля”.

Това бе идеалното съжителство. Или може би отмъщението на роба, държан в подчинение? Както и да стояха нещата, във въображението си аз преживявах толкова ярко тази картина, че често пъти границата между истина и лъжа се размиваше. Тогава, без да разбера как, търсех ласките й. Небръснатите й крака, покрити с режещи като остриета косми, ненадейно ме отритваха. “Зарежи тези глупости”, казваше ми тя и обръщаше внезапно гръб.

Глупости ли? За пореден път тя имаше право. Когато потънало в лой и злост парче месо твърди, че е жена и ти го вярваш, значи си глупак. Поне да съберях куража да й кажа: “Не исках да погаля теб. Мечтаех за някоя друга. Не го приемай лично. Обърках се. Обещавам, че няма да се повтори.”

И, значи, тогава панаирът щеше да започне. Пяна щеше да излезе на устата на госпожа Попи. Най-добрият начин да се бориш срещу врага е да подхвърлиш на съмнение силата му. Няма нужда да изцапаш ръцете си с кръв. Достатъчна е ледената усмивка на безразличието и всичко си идва на мястото. Това е метод с впечатляващи резултати.

Поне така твърдеше кварталният месар последният път когато ходих на пазар. Наведе се заговорнически над ухото ми и размахвайки окървавения си сатър каза: “Почнеш ли да й уйдисваш на прищевките, абсолютно ти се качва на главата и си прави с теб каквото пожелае.” Дори не отдадох значение на съвета му. Гледах паникьосан рояк мухи да отлитат от парчето месо, което току-що бях купил. Касиерката го зави набързо, а аз безропотно платих за поредното хранително отравяне.

Единствената ми утеха бе Лилика. Достатъчен бе малко сух хляб, за да озари обич очите й. Тя стоеше търпеливо и ме слушаше без да иска нищо:

“Днес ще ти разкажа историята на дядо Харилаос. Попи плете венцехваления за безупречния му характер. Не й вярвай. Всичко това са болнави измислици на нейната фантазия. Прославеният търговец от Пелопонес с огромното богатство бе непоправим женкар с особени предпочитания към крехките възрасти. Страстта му към женските фусти го довела до катастрофа.

Разбира се, жена ми не признава това. А ако я притиснеш в разговора тя се измъква с характерното оправдание: “Те са си го просели”. Как пък щяло да са нямали чак такъв мерак за смрадливия старец. Онези млади момичета идвали от село уплашени да си търсят късмета и свършвали в леглото му. Тези неща не ги разправям само аз. Съседите се погрижиха да ми дадат информация за заниманията му.

Дори ми разказваха, че не се посвенявал да пуска ръка и на собствената си внучка. Както и да стояха нещата, сигурното бе, че Попи се радваше на привилегиите на охолен живот. От нищо не се лишаваше и с нищо не се съобразяваше. Дядото никога не скършваше хатъра й. И не само това, а който посмееше да я закачи се сдобиваше с обемисто досие в полицията в качеството му на предател на нацията.

Така вървели нещата, докато Харилаос не попаднал в примката на любовта. Преди да дойде в дома му новата прислужничка - Родула се казвала,  живеела в сиропиталище и не познавала човешкото лукавство, при все че самата тя се оказала с ум сечащ като бръснач. Щом го видяла веднага й станало ясно с какъв негодяй си имала работа. През първите дни била предпазлива, а след това преминала към атака.

Най-напред демонстрирала каква е въртокъщница. Никоя не можела да се мери с нея по подреденост и чистота. Бърза, сръчна и преди всичко пестовна. Ставала преди да се зазори и на бърза ръка отхвърляла домашните задачи. Освен това приготвяла изключително вкусни гозби и сладкиши. Когато видяла дюлите да падат по земята на двора и да гният надала вик и им казала: “Абе, хора, срамота е от Бога да остават неоползотворени плодовете. Абе, да взема да ви извъртя едно сладко, пръстите ще си оближете.”

Така се сложило началото на злото. Запретнала ръкави и подлудила света с вкусове и миризми. Разправят, че Харилаос за малко да си изгуби ума от вкуснотия. Тогава Попи почерняла от завист. С един замах някакъв чужд човек спечелвал сърцето и интереса на нейния единствен закрилник. Бързо преминала към контраатака, усвоявайки идеално рецептата.

Първоначално младата слугиня не изяснявала позицията си спрямо еротичните очаквания на Харилаос. Но, когато нощта падала, тя се затваряла в стаята си и превъртала два пъти ключа в ключалката. Напразно нейният господар се облизвал на сухо пред вратата, слушайки куп оправдания: “Боли ме ръката от търкането...сега съм неразположена...ще ни чуе внучката ти и утре ще ме умори от бъхтане”.

Особено това споменаване на ревността на Попи посяло първите демонични семена на раздорамежду тях. Старецът установил, че разглезената му внучка поставяла пречки пред двойката и нейната любов. Заинатил се, разгневил се и започнал да сипе заплахи най-вече по финансови въпроси.

Вероятността да изгуби наследството заради очите на онази дето и една дрипа нямала на гърба си, която обаче водела дядо й за носа, донякъде смекчила гнева й; с времето, помислила си, трескавият му плам ще премине и ще му омръзне.

Само че това не се случило. Родула гледала да го гощава и пои обилно с вино през целия ден. Нощем се просвал в леглото си омаломощен от здравото ядене. В това състояние измъченото старче не можело да направи кой знае какво. Възрастта му - покойният наближавал тогава осемдесетте - не позволявала акробатични номера. Безнадеждните му усилия да задоволи страстта си завършвали безславно.

“Щом като сега не можеш, по-добре остави за довечера. Ще си поговорим пак утре вечер”, казвала му тя за утеха.

“За пръв път ми се случва”, уверявал я той видимо засрамен.