Галерия

1

Пред мен бяха подредени двайсет буркана със сладко от дюля. Бях ядосан от слабостта си. Как можах да подмамя така едно сиротно момиче? Нито за миг не си зададох разбиращия се от само себе си въпрос: “Как е възможно едно неопитно девойче да знае такива номера?” Бях безхитростен и така поех цялата отговорност.

Тръгнах си от дома й без да намеря сили да й кажа и една дума. Докато стигна до сиромашката си стаичка си мислех, че цял свят е узнал за моето мърсуване и се готвят да ме пребият с камъни. Изминаха три седмици без да стана от леглото. Дори по работа не можех да изляза. Не ядях, не говорех, жива душа не исках да видя пред погледа си.    

Замислих се дали да не се върна на острова. Исках да се срещна с майка ми. Представях си сцената на завръщането. Щях да се хвърля в прегръдките й и да поискам прошка. След това щях да отида при пропастта, за да сложа край на живота си. Там се поколебах. Може би защото си мислех за нея. Тя не заслужаваше такава болка.

Нищо подобно не се случи. Силно тропане по вратата ме изпревари. Пред мен стоеше Попи. Както разкри по-късно бе поискала от моето началство адреса ми по “сериозен семеен въпрос”.

Седях пред нея с наведена глава. Тя избърса сълзите на лицемерие и пристъпи направо към въпроса:

“Мисля, че съм бременна. Гади ми се, повръщам и коремът ми е подут. Час по-скоро трябва да се ожениш за мен. Положението е много сериозно”,  каза тя и избухна в ридания.

Направихме сватбата след три дни. Дори на майка ми не успях да напиша писмо. Тя го научи много по-късно, когато се проклинах за ужасната си грешка, която плащам и до днес. Нали разбирате, че Попи така ме изненада, че през ума не ми мина най-простото: “Прихваща ли дете толкова лесно една жена от няколко капки сперма между краката й?”

“Дори ти, Лилика, знаеш отговора. Само аз не можах да си събера акъла и да избегна капана й. Сметнах, че мой свещен дълг е да реабилитирам изгубената й чест. Попи бе намерила подходяща почва в дълбоката рана на моето сирачество и я експлоатира изключително майсторски и във върховна степен. Обещах й да се разкъсам на хиляди парчета, за да не й липсва нищо.

След няколко дни Попи ми съобщи за грешката на природата. За пръв път чувах думата “фалшивабременност”. Дори тогава не се усетих. Толкова бях загубен, че тя правеше с мен каквото си пожелае. Сега, разбира се, сигурно се питаш защо ли, впрочем, е искала да се ожени за едно селянче идиот и без пукната пара. Друг път ще ти кажа. Стига да имаш желание да слушаш и да се учиш.”

Гневът следва странни пътища в организма ми. Най-напред кръвта кипва във вените ми. Има чувство, че гъсти и съвсем кръгли съсиреци запушват артериите ми. После започва сърцебиенето и острите бодежи в гърдите. Именно в онзи момент започвам да търся вестник, за да се скрия зад страниците му.

Дълбоко в себе си храня тайната надежда, че ще умра там необезпокояван, без никой да повика помощ, с поглед вперен в астрологическите предсказания и работното време на денонощните аптеки. И докато имам чувството, че ще надам вик на отчаяние или ще прибегна към насилие, нищо подобно не се случва. Само две капки пот се стичат по носа ми, очилцата ми се изхлузват по-ниско, въздишам отпаднало и революцията завършва безкръвно.

            Най-лошото настъпваше всяка събота сутрин, когато излизах да напазарувам за цялата седмица. Месарят, зарзаватчията, фурнаджията напълваха кошницата ми, а аз я замъквах останал без сили до кухненската маса. Давах касовите бележки и рестото на Попи и изслушвах безмълвен всички нейни строги критики: “Марулите са повехнали, доматите са презрели, хлябът е недопечен, а месото мирише. Кога най-после ще се научиш да пазаруваш?” Половината от покупките тя изхвърляше на боклука. Радваше се, че гледам с уплашен поглед торбата за боклук. След това с презрително изражение и с портфейл под мишница напускаше, като казваше: ”Всичко трябва аз да върша в тази къща.”

Знаех, че голямата гавра започваше от онзи миг, тъй като тя не се поколебаваше да се спречка със собствениците на магазините заради лошата им стока: “Добрата стока я пазите за други. Паднал ви е един идиот и му пласирате целия гнилоч.” Тя се разбесняваше срещу тях, но дълбоко в себе си всъщност изпитваше огромно удовлетворение да потвърди публично злополучието си да се ожени за мен.

Имаше право. И аз забелязвах гнилите картофи, но не се обаждах. Срамувах се да кажа “не”. Колко трудна е тази дума! Всеки път се заклевах, че ще я изрека. Щом настъпеше критичния момент, езикът ми се връзваше на възел и отстъпвах без да обеля дума. Плащах и мъкнех цялата непотребна стока, която те сваляха от рафтовете си.

По пътя на връщане си представях една определена картина. Влизах в магазина с изправена осанка и горд поглед. Движенията ми бяха чевръсти и решителни. Бях немногословен и всяка дума тежеше на мястото си. Изведнъж пораствах на височина и се изпълвах със сила. Никой не можеше да ми попречи. Нищо не ме плашеше. С едно кимване на главата най-добрите зеленчуци влизаха в пазарската ми чанта. Зарзаватчията стискаше ръката ми с уважение, казвайки: “На добър час, господин Анестис, моите почитания на обичната ви съпруга.”

Щом влезех вкъщи Попи се втурваше да поеме покупките от ръцете ми. Събличах си дрехите и ги захвърлях където ми видеха очите; тя ги събираше без да протестира. Нахлузвах си пантофите и се изтягах отморяващо на канапето в гостната, прелиствайки вестника си. Докато отгърна първата страница тя вече ми бе поднесла кафето във филджана с тежък каймак и много мехурчета.