Галерия

1

Когато Попи даваше наставления за сладкото от дюля тя не разкриваше на никого безценните си тайни. Например, не препоръчваше лимоновата кора и пръчката канела, които придаваха особен аромат. Тези знания бяха въпрос на чест, запазени в семейния й кръг. Тежко и горко, ако обикновените смъртни споделяха едни и същи привилегии.

С наближаването на времето за правене на сладко, тя ставаше все по-нервна. Естествено прекарвах най-лошите мигове в живота си принуден да споделям стреса на успеха. Трудното започваше със събирането на плодовете. Катерех се по дърветата, берях внимателно дюлите и временно ги слагах в найлонова торбичка, завързана с въже през кръста ми.

Попи следеше с изпитателен поглед всяко мое движение и не пропускаше да направи съответния коментар:

“Внимавай, ще счупиш клоните. Онези там не ги ли виждаш? Ах, тази година си сложил малко селскостопанско препарати и студът ги е попарил. Една работа ще се хванеш да свършиш и ще си оставиш ръцете.”

За един ден верандата на дома се напълни с дюли, строени в редица като боеприпаси. След това започна изтезанието на рендето. Започваше сутрин и свършваше късно следобед. Запретвах ръкави и търках в неотслабващ ритъм плодовете чак до костилката. В пластмасовия леген се събираше купчина от еднообразни стружки, потопени в блудкавия им стипчив сок.

Един път не издържах и повърнах. Разбърках набързо нечистотиите си със сместа и й я предадох без тя изобщо да се усети. Без никакво усилие си извоювах малко отмъщение През онази година, както и самата тя твърди, отбелязала голям успех. И то защото “сладкото имало особен и различен вкус...” Естествено аз не го и близнах дори.

Това бе само началото. Оттогава се утвърди традицията да облекчавам поне веднъж стомаха си и по такъв начин да ознаменувам производството на сладкото.

Докато един ден не бях хванат на местопрестъплението. Последваха ужасяващи сцени. Попи нададе писък и се втурна към мен. Гигантската й длан  сграбчи главата ми я натопи в легена. Очилата ми почти не се изместиха от мястото си. Напротив, по някакъв странен начин, действаха като щит за нещастния ми взор.

Тогава осъзнах, че смъртта може да дебне на дъното на един пластмасов леген. За няколко минути преминах прага на другия живот. Онова, което видях угаси и последната ми надежда. Застанах лице в лице с безкрайни пространства дюлеви дървета. И Божият трон имаше формата на прокълнатия плод.

Същият ден след изтощението ми изтичах със свито сърце в парка. Да не беше малко, това което ме бе сполетяло? За малко да умра заради някакви стъкленици със захаросани плодове. Трябваше да говоря и да споделя болката си. Единствено изгладнялата Лилика можеше да ме разбере.

“Достатъчна е само една грешка, за да изгубиш пътя си. Сега ще ми кажеш, че всичко може да се поправи. Не е да не си права. Ама има някои неща, които не могат да бъдат излекувани. Когато се запознах с Попи не можех дори да си представя, че онова слабичко и срамежливо девойче с течение на времето щеше да се превърне в бойна подводница. Не трябва да ти се струва смешно. Именно на такава прилича. Очите й оглеждат непрекъснато наоколо да локализират опасността, дори когато тя е несъществуваща.

“Всичко започна с онази проклета енциклопедия. С дванайсетте вноски, които инкасирах на първо число всеки месец от ръцете й. Едва що бях започнал да работя като пласьор на книги. Бях дал на началството да разбере, че ще се задържа само няколко седмици. Колкото да изкарам пари за първоначалните си разходи. От пет години вече живеех в Атина. Заминах от родния си остров да следвам за учител, каквато беше мечтата ми. Накрая останах в този бизнес четирийсет години, докато не излязох в пенсия. Така и не взех диплома. Все още ми е болно за това.

“Всичко това можеше и да не се случи, ако майка ми бе дошла с мен или ако имах някой близък до себе си да ме посъветва. А да речеш, че не се опитвах да я убедя? Но тя бе непримирима. Твърдоглава бе покойната.”

“Все някой трябва да чака баща ти. Какво ще стане, ако дойде и не ни намери?”, каза ми тя и отново изтича там на края на пропастта да съзерцава морето и да се бори с напора на вятъра.

“Какъв ти баща и глупости на търкалета”. Една лъжа бе оплела живота ни и ни терзаеше безмилостно. Бе останало само клеймото на копелето и спомена за новогодишната погача. Една вече я издебнах без да ме усети и ето какво видях:

Тя седеше с разпуснати коси, ядеше хляба и си говореше сама. Края не можеше да хванеш на приказките й. След това изпиваше половин чаша вино, за да ми го покаже на следващата сутрин като доказателство за истината. На коя ли истина? Аз жадувах тя да признае, че този човек никога няма да се върне. Да ме погали по косите и да ме притисне в прегръдките си. Да взема решение, че сам ще си проправям пътя, пък каквото сабя покаже.

Прокуден от презрението на моя остров, дойдох в Атина. Тук никой не ме познаваше, никой не се интересуваше откъде съм и какъв съм. Душата ми се успокои. Казах “няма какво да се залъгвам”, ще положа ново начало. Но не можех да преценявам правилно хората. Вярвах на всичко, което ми кажеха и го приемах за чиста монета. Роден си бях за жертва, дето има една дума, простодушен и наивен до немай къде.

Най-лошото бе, че не го криех. От километър разстояние си личах. Много ли й трябваше на Попи да ме подуши и да ме омотае? Сложи сиренцето в капана и аз паднах в клопката й. Спомням си първия път когато застанах пред къщата с дюлевите дървета. Колкото и да изглежда странно бях впечатлен от гледката им.

Щом натиснах звънеца вратата се отвори автоматично сякаш някой дебнеше зад нея. Пред мен се появи Попи с добродушна и невинна усмивка. Беше облечена в черна дълга до глезените рокля със затворена по врата яка. Косите й бяха вдигнати на кок, а лицето й грееше като месечина. Не мога да отрека - хубавка беше.