Галерия

1

Малко преди да заспя виждах последните кошмарни образи от семейния си живот. Попи бе облечена в карираната си пижама и изглеждаше още по-квадратна. Косите й бяха стегнато навити на ролки, а плодовата маска за подсилено хидриране нанесена върху лицето й. Четеше механично Петдесетия псалм, докато аз затягах кранчетата в банята.

От доста време насам бях забелязал една конкретна патица в изкуственото езерце в парка. Изглеждаше най-стара, грозна и изолирана от всички. И така аз реших да спечеля приятелството й и да й излея сърцето си. Стръвта, пресен хрупкаво изпечен изобилно поръсен със сусам геврек, се оказа подходяща, за да я накара да се приближи. Чупех го на малки парченца и ги хвърлях по мътната водна повърхност. Лилика - аз бях кръстникът, който я нарече така - ги поглъщаше лакомо с продълговатата си човка.

Симпатичната патица не само разбираше проблемите ми, но намери начин да ми даде отговори. Разбира се, бе необходимо доста време, за да декодирам езика й. Затварянето на очите означаваше, че не е съгласна, а внезапното им отваряне - съгласие. Когато пърхаше с криле даваше израз на въодушевлението си, а при всяко разочарование демонстративно се оттегляше.

Твърде скоро тя стана причастна на моите изповеди. Най-тайните ми мисли намериха убежище в гарантираното й мълчание: “Островът, където съм роден, нямаше хляб да изхрани хората. Захвърлен в южно Егейско море, гледаш как вълните блъскат водорасли и сол по скалите му. Почвата му безплодна и суха. Само няколко маслинови дървета растяха по зáветните му склонове без никой да може да събере плода им. Те също изглеждаха като присмех над бедността ни.

“Но моето родно място притежаваше красотата на меланхолията и магията на мълчанието.Слънчевият залез обагряше небето в безброй цветове, нежни и живи, приемащи изключителни форми. Рибарските лодки, привързани на кея, приличаха на древни произведения на изкуството. Рисунки по килаим говореха за дребните ни радости, за очакванията ни за добър улов.

“Къщата ни приличаше на мрачна дупка на върха на планината. Без варосания пезул на входа щеше да прилича на бърлога на диви животни. Това бе най-бедната и най-отдалечена къща в селото. При все това оттам високо можеше да съзерцаваш дверите Божии. Често пъти си мислех, че бе достатъчно да протегна ръка, за да го докосна.

“Още от първите години на живота си спомням майка ми винаги състарена. Убеден бях, че се е родила така, с бръчки по лицето и сиви коси скрити под черния й чембер. Тялото й изправено и стройно. Движенията й нервни и уверени. Устата й стисната, а очите й пълни с очакване. Вършеше каквато работа й падне, по суша и по море, стига да осигуряваше оскъдна храна за трапезата ни.

“Баща си не познавах. Каквото зная за него, то е от нейните разкази. Представяше го висок, с руса брада и яки плещи. Прочут капитан и пътешественик порел моретата, управлявайки кораба си в свирепите бури. Приключенията му се превръщаха във вълшебни истории, разказани от нейните уста. Никога не научих името му. Нито се осмелих да попитам.

“Предчувствах, че някаква неизповядана лъжа ме лишава от присъствието му. Имаше нещо подозрително във всичко това. Започнах да го търся упорито: “Кога ще го видя?”, питах я и увисвах на полите й.

“Той идва с настъпването на новата година. Но ти спиш и не го виждаш”,  отговаряше тя с отпаднал глас.

На всяка Нова година се борех да държа клепките си отворени, докато чуя чукането на вратата. Нищо. Мълчание и отсъствие. Накрая сънят ме унасяше. На следващия ден тя ми показваше пшеничения хляб, който бе омесила от предишния:

“Дойде. Гледай, ако не ми вярваш. Изяде две филии и пи вино. Върху чашата още личат отпечатъците от пръстите му. Но времето се развали и трябваше да си върви. Един ден ще дойде при нас. Закле се в Свети Никола.”

Гледах, възхищавайки се от погачата, наплетена като плитка, и целите бадеми, красящи повърхността й. Наистина, трохите върху покривката потвърждаваха думите й. Майка ми ги събираше набързо и ги хвърляше в купа с топло мляко, за да не отива нищо зян и гладът ни да се развилнее.

Един ден взех решение. Престанах да чакам и да се надявам. Не и тя обаче. Никога няма да забравя миговете, когато я гледах да седи неподвижна на ръба на стръмната скала, загледана в морето. Едно погрешно движение и щеше да се озове в бездната. Стоях близо до нея и гледах как напорът на вятъра се бори с облеченото й в черно тяло. Страхувах се, че дори диханието ми би могло да застраши равновесието й.

До последния си час ме уверяваше, че баща ми завинаги щял да се завърне при нас и че злите езици нямало да цедят повече отрова. След това щял да отиде в общината на острова, да изличи от документите ми срамните думи “баща-неизвестен”, а на тяхно място щял да впише името си. Онова име, което никой не научи.

“Дори днес да си дойдеше, бих го посрещнал с добре дошъл.” Разбира се, майка ми вече не е сред живите, за да бъде възмездена, но ми стига, за да затворя устата на Попи. Спомням си реакцията й, когато отидохме да извадим документите за сключване на брак и тя откри в личната ми карта цялата истина.

“В никакъв случай не трябва да се разчуе. Няма да понеса хорския присмех”, казваше тя, пъшкайки като натоварен кораб.  

“Че какво би могла да направи в онзи момент? Нищо. Подготовката за сватбата бе направена. Поканите бяха раздадени, а бонбониерите напъхани в кошниците с белите панделки. Заклевам ти се, че не съм го крил, за да я мамя. Просто не бях намерил време да й кажа. Колкото и невероятно да ти се струва, откак съм се запознал с нея тази жена говореше безспир. Аз само слушах. И не си мисли, че нещо се е променило оттогава. Продължава все същата песен. Само че сега не издържам. Разбираш ли ме, Лилика?”