Галерия

1

Полина Спартянова
    Зелма Алмалех е български журналист и кинодраматург, работила е в Българската Национална Телевизия, в Меуждународната организация по миграция, агенция БГНЕС. Заедно със съпруга й журналиста и кинорежисьора Стефан Джамбазов са създатели на сайта за култура и изкуство www.въпреки.com, който разработва анализи, разказва за хора, които „въпреки” ситуацията в България се занимават с изкуство и култура и имат своята активна позиция за случващото се в обществото ни. Семейството на бащата на Зелма Алмалех е едно от многото, които по време на Втората световна война са засегнати от Закона за защита на нацията.  Като евреи губят имотите си, изселени са от Стара Загора и баща й се оказва в един от трудовите лагери за евреи.  Баба й Зелма, на която е кръстена не преживява всичко това и умира през лятото на 1942.
    В каква позиция се намира днес еврейското малцинство в България и на Балканския полуостров като цяло?
    В България еврейското малцинство винаги е било много интегрирано и в това отношение те имат и своята организация „Шалом”. Като общност и възпитание винаги са акцентирали върху образованието, здравеопазването, културата и изкуството и са били принципни и съвестни граждани на България. Имат тесни връзки с Израел и международните еврейски организации. Имат изключителни социални програми, които за съжаление ги няма в България и са от типа на тези, които се правят в Израел като има особена грижа за възрастните и децата.
    Аз винаги съм се чувствала еврейка и наистина съм част от това общество, въпреки че не участвам толкова активно в нещата, които се случват всеки ден. Често пиша главно по въпроси на културата и изкуството във вестника на общността „Еврейски вести”, който е един от най-старите вестници запазени във времето.
    Какви са Вашите наблюдения за отношението на българите в днешно време към етническите евреи?
    Много са противоречиви нещата. Първо българските евреи са много интегрирани в обществото. Повечето от тях са на едни добри професионални позиции. Има дори и еврейско училище, което е на много високо равнище като образователна система и има огромен интерес от много български семейства децата им да учат там, но те могат да попаднат в него единствено след конкурс, както е във всички елитни училища в България. Но в последните години имам наблюдение, което е не само за България, но и за цяла Европа, върху едни нови прояви на антисемитизъм. Едно от нещата, които могат да се видят веднага, са различните коментари по форуми. От няколко години в България например се възстанови така нареченият „Луков марш” на името на генерал Луков, който е бил един от най-отявлените антисемити и то по начин, който много напомня събитията от 30-те години на XX век в Германия с факлите и със свастиките. Дори по улиците на София може да се видят такива младежи, които нямат представа за какво става дума, с такива облекла и значки на Хитлер югенд и други  знаци, характерни за нацизма в Германия.
    В последните години в рамките на голямата дискусия около спасяването на българските евреи се получи един много сериозен опит да се оневини това, което се е случило в годините на Холокоста в България. Да, над 48 хиляди души не са отишли в лагерите на смъртта, но това не означава че не са били подвластни на Закона за защита на нацията, че не са били изселени, че не са им отнети имотите, че не са били в трудовите лагери и че не са преживявали множество унижения и страдания. Опитът за оневиняване на българската страна и замазването на фактите не е добре. Смята се, че говоренето за тези събития е част от някаква антибългарска пропаганда. Истината е, че наистина тези 48 хиляди души са спасени, но лошото е, че този въпрос винаги се политизира. Преди 10-ти ноември ги беше спасил Тодор Живков, а след 10-ти – цар Борис III, като нито едното, нито другото е вярно.
    Според Вас, кой има най-голяма заслуга за спасяването на българските евреи по време на Втората световна война?
    Ако гледаме институциите, на първо място това е Българската православна църква. С цялостното поведение на тогавашния екзарх Стефан и тогавашния митрополит Кирил на Пловдив, който по-късно става патриарх. Политиката на българската църква е била изключително последователна за разлика от сега, когато се занимават само със себе си. Моят баща, който е учил във Френския колеж в Пловдив е бил в двора на училището, където са би събрани всички евреи в града, за да ги качват на влаковете да ги откарат в германските нацистки лагери на смъртта. Но тогава идва митрополит Кирил и казва: „Аз няма да пусна никого, аз ще дойда с вас!”. Екзарх Стефан от своя страна много пъти се е обръщал писмено към царя със зов за прекратяването на тези операции.
    Има и един момент с фигурата на Димитър Пешев, който по това време е заместник-председател на Народното събрание и то от управляващата партия и е един от подписалите Закона за защита на нацията. Но в един момент, когато става ясно какво ще се случва по това време, приятелят му детинство от Кюстендил му пише, за да го уведоми какво става. Тогава Пешев се опълчва срещу изпращането на българските евреи в нацистките лагери. Това му коства махането от поста в Парламента, но постъпката му създава атмосферата в България, която предотвратява депортирането на евреите.
    А самите обикновени българи не допускат това като граждани, защото това евреите са техни съседи, приятели, колеги. Ще дам пример отново с моето семейство, което е изселено от Стара Загора в Луковит, където остава да живее с българско семейство и до края са си поддържали добрите отношения. Да не говоря, че са им помагали финансово, кръчмарят и бакалинът в градчето са им давали неща на вересия с абсолютното съзнание, че най-вероятно няма да им се върнат тези пари. И не само към семейството на баща ми е имало такова отношение. Това важи и за много други градове в България, където е имало изселени еврейски семейства.
    Затова и заслугата за спасяването на българските евреи в никакъв случай не може да се отдаде на отделна личност, защото е на много български граждани. Още един пример за това е, когато представителят на нацистка Германия в България Бекерле и комисарят по еврейските въпроси Белев разписват първия списък с хора от градовете с по-големи еврейски общности, които трябва да бъдат изпратени в лагерите и в този списък попада моят дядо. Той ми е казвал, че много от железничарите са го предупреждавали хората да вземат някакви мерки, защото имат нареждане да бъдат заделени вагони, с които те да бъдат изпратени. Но благодарение на демонстрациите от 42-ра и 43-та тези схеми се отменят в последния момент.
    Защо евреите от беломорска Тракия и Македония не се радват на подобна съдба, въпреки че са администрирани от България по това време?
    На този въпрос едва ли има точен отговор. Една от версиите е, че Германия дава сериозно рамо на България да си върне Южна Добруджа и по някакъв начин тези хора са изтъргувани за сметка на това. В изследването на доц. Румен Аврамов „Спасение и падение” и последвалото двутомно издание на базата на документи „Депортирането на евреите от вардарска Македония, беломорска Тракия и Пирот; документи от българските архиви” под негово съставителство и на проф. Надя Данова са описани много детайлно нещата като документация. Според документите е имало по това време такава договореност с Министерството на транспорта за транспортирането на евреите от тези области до лагера Треблинка срещу заплащане за „услугата” на БДЖ.  
    Какви са Вашите наблюдения, изпитва ли днес българската общественост вина по отношение на този случай?
    В последните години, за съжаление, се засили националистическия момент в България, не без участието на учени или на видни общественици, което за мен е като някаква компенсация на сложния и трудния ни преход. Ние, българите, сме някак си много големи нихилисти и това е някакъв изкуствен опит да ни се създаде самочувствие, но не става по този начин. Другото, което се забелязва след завръщането на Симеон Сакскобурготски, е желанието да се създаде мита за добрия цар. Забелязаха се някакви такива опити за създаване на ореол около царското семейство и това съвсем не е приключило като тенденция.
    Наскоро в Скопие бе открит мемориален комплекс за депортираните в лагери евреи. Как се вписва този паметник според Вас в новия противоречив център на македонската столица?
    Мемориалният комплекс в памет на загиналите в нацистките лагери евреи няма нищо общо с новия център на Скопие, който е гигантомания без никаква връзка с историческата действителност. Но след края на войната и най-вече след промените след разпадането на бивша Югославия се връщат имотите на еврейското малцинство, но тези средства няма къде да отидат, защото хората ги няма. Малцината, които са останали живи, решават да построят с тези средства този мемориален комплекс и затова той няма нищо общо с държавата и лудите средства, които хвърля македонското правителство за тези монументи.
    В комплекса има един-единствен експонат, освен историческата хроника, който представлява въстановка на товарен вагон с надпис "БДЖ България". Смятате ли, че поради тази причина този комплекс може да се причисли към антибългарската пропагандна политика в Македония?
    Нищо не е останало от тези хора, защото те са изпратени точно с тези вагони и това остава като знак. Това е споменът на хората и за мен това не е антибългарска пропаганда, а фактите. Това, че някой друг го използва по този начин си е друг въпрос. Българската държава не поема някаква отговорност по отношение на тези събития. Да, забележителен факт е спасяването на почти 50 000 евреи в старите български територии, аз съм от първото поколение, родено след тези събития, а и България е моята родина и съм избрала да живея и работя тук. Но заедно с това не може да не се поеме отговорността за загиналите почти 11 000 евреи, между които много деца в лагерите на смъртта, могло е да се предотврати. Случилото се в старите български територии е доказателство, че наистина може.
    Според Вас еврейският въпрос от Втората световна война насам получава ли достатъчно внимание от българските медии?
    Той намира някакво място около ежегодното честване, когато идват представители на еврейските организации по целия свят. Но според мен не се акцентира достатъчно върху него и от една друга гледна точка, че това в крайна сметка се случва и сега. Нямам предвид евреите, знаете че в последните десетилетия нито са спирали войните, нито е спирало унищожението на хората в Африка, Азия и дори тук на една крачка от нас в Сребреница и то единствено заради различна религия или етнос. Светът, сякаш не се е поучил.
    Кои теми от тази сфера трябва да присъстват в публичния и медийния дебат в България по Ваше мнение?
    Според мен трябва да се изясни до край въпросът с Холокоста и да се знаят до край нещата около съдбата на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. От друга страна не разбирам как е възможно на площад „Славейков” да се продават антисемитски и ксенофобски книги, за което съм питала и бившия министър-председател Орешарски, включително и „Моята борба” на Хитлер. Да, тя трябва да се изучава, но за това има библиотеки и университети и това няма как да се случи в Германия в днешно време, например. Най-важното е Холокостът никога да не се повтори, защото някак си не само в България езикът на омразата се засилва и следващата крачка не е много далеч. Не бива да го допускаме, а и ние на Балканите сме понесли твърде много страдания, за да позволим омразата да е по-силна от човещината.