Галерия

1

Полина Спартянова
    Зелма Алмалех е български журналист и кинодраматург, работила е в Българската Национална Телевизия, в Меуждународната организация по миграция, агенция БГНЕС. Заедно със съпруга й журналиста и кинорежисьора Стефан Джамбазов са създатели на сайта за култура и изкуство www.въпреки.com, който разработва анализи, разказва за хора, които „въпреки” ситуацията в България се занимават с изкуство и култура и имат своята активна позиция за случващото се в обществото ни. Семейството на бащата на Зелма Алмалех е едно от многото, които по време на Втората световна война са засегнати от Закона за защита на нацията.  Като евреи губят имотите си, изселени са от Стара Загора и баща й се оказва в един от трудовите лагери за евреи.  Баба й Зелма, на която е кръстена не преживява всичко това и умира през лятото на 1942.
    В каква позиция се намира днес еврейското малцинство в България и на Балканския полуостров като цяло?
    В България еврейското малцинство винаги е било много интегрирано и в това отношение те имат и своята организация „Шалом”. Като общност и възпитание винаги са акцентирали върху образованието, здравеопазването, културата и изкуството и са били принципни и съвестни граждани на България. Имат тесни връзки с Израел и международните еврейски организации. Имат изключителни социални програми, които за съжаление ги няма в България и са от типа на тези, които се правят в Израел като има особена грижа за възрастните и децата.
    Аз винаги съм се чувствала еврейка и наистина съм част от това общество, въпреки че не участвам толкова активно в нещата, които се случват всеки ден. Често пиша главно по въпроси на културата и изкуството във вестника на общността „Еврейски вести”, който е един от най-старите вестници запазени във времето.
    Какви са Вашите наблюдения за отношението на българите в днешно време към етническите евреи?
    Много са противоречиви нещата. Първо българските евреи са много интегрирани в обществото. Повечето от тях са на едни добри професионални позиции. Има дори и еврейско училище, което е на много високо равнище като образователна система и има огромен интерес от много български семейства децата им да учат там, но те могат да попаднат в него единствено след конкурс, както е във всички елитни училища в България. Но в последните години имам наблюдение, което е не само за България, но и за цяла Европа, върху едни нови прояви на антисемитизъм. Едно от нещата, които могат да се видят веднага, са различните коментари по форуми. От няколко години в България например се възстанови така нареченият „Луков марш” на името на генерал Луков, който е бил един от най-отявлените антисемити и то по начин, който много напомня събитията от 30-те години на XX век в Германия с факлите и със свастиките. Дори по улиците на София може да се видят такива младежи, които нямат представа за какво става дума, с такива облекла и значки на Хитлер югенд и други  знаци, характерни за нацизма в Германия.
    В последните години в рамките на голямата дискусия около спасяването на българските евреи се получи един много сериозен опит да се оневини това, което се е случило в годините на Холокоста в България. Да, над 48 хиляди души не са отишли в лагерите на смъртта, но това не означава че не са били подвластни на Закона за защита на нацията, че не са били изселени, че не са им отнети имотите, че не са били в трудовите лагери и че не са преживявали множество унижения и страдания. Опитът за оневиняване на българската страна и замазването на фактите не е добре. Смята се, че говоренето за тези събития е част от някаква антибългарска пропаганда. Истината е, че наистина тези 48 хиляди души са спасени, но лошото е, че този въпрос винаги се политизира. Преди 10-ти ноември ги беше спасил Тодор Живков, а след 10-ти – цар Борис III, като нито едното, нито другото е вярно.
    Според Вас, кой има най-голяма заслуга за спасяването на българските евреи по време на Втората световна война?
    Ако гледаме институциите, на първо място това е Българската православна църква. С цялостното поведение на тогавашния екзарх Стефан и тогавашния митрополит Кирил на Пловдив, който по-късно става патриарх. Политиката на българската църква е била изключително последователна за разлика от сега, когато се занимават само със себе си. Моят баща, който е учил във Френския колеж в Пловдив е бил в двора на училището, където са би събрани всички евреи в града, за да ги качват на влаковете да ги откарат в германските нацистки лагери на смъртта. Но тогава идва митрополит Кирил и казва: „Аз няма да пусна никого, аз ще дойда с вас!”. Екзарх Стефан от своя страна много пъти се е обръщал писмено към царя със зов за прекратяването на тези операции.
    Има и един момент с фигурата на Димитър Пешев, който по това време е заместник-председател на Народното събрание и то от управляващата партия и е един от подписалите Закона за защита на нацията. Но в един момент, когато става ясно какво ще се случва по това време, приятелят му детинство от Кюстендил му пише, за да го уведоми какво става. Тогава Пешев се опълчва срещу изпращането на българските евреи в нацистките лагери. Това му коства махането от поста в Парламента, но постъпката му създава атмосферата в България, която предотвратява депортирането на евреите.