В Националния исторически музей следосвобожденският период в България е отбелязан до 1944, когато се установява пълният тоталитарен контрол върху държавата. Комунистическият режим от тогава до 1989 е събран в една малка витрина под формата на едно знаме от този период и кратка информация за комунистическата власт. По същия начин както е игнориран петвековният период на османското владичество и последиците от него върху българската нация, така и в тази експозиция липсва историята на 45-те години репресивна комунистическа власт. Все едно тези петдесетина години не са се случили и сякаш хиляди невинни хора не са загубили живота си заради подтисническата мощ на Българската комунистическа партия. Нищо чудно, че в наши дни все още се намират българи, които чувстват носталгия спрямо комунистическата партия и милеят за социалистическа България. Щом Националният исторически музей не може да напомни за тъмната страна на миналото на българския народ, то какъв е смисълът да му напомня за красотата и блясъка на неговата история?! В крайна сметка тази заблуда остава само за най-верните патриоти и шовинисти в България.
    Когато Паисий Хилендарски пише „История славянобългарска” през XVIII и разказва историята на българския народ, той се стреми да събуди народностното съзнание на българите и да им внуши, че имат достатъчно основания в исторически аспект за високо национално самочувствие и гордост. В наши дни, когато се борим с икономическата и политическата криза в българската държава, Националният исторически музей трябва да играе ролята на съвременния Паисий и да ни напомня както за възхода, така и за падението на България, за да не губим своята вяра в по-светлото бъдеще.