Галерия

4

3

2

1

Филмът „Четири черни костюми” на Рено Хараламбиди и документалният филм „Децата не си играят” разтърсват публиката с прямотата си. Нещо повече от изненада е новият филм „Четири черни костюми” (2010), в който се разказва за четирима гробари, които в опита си да ударят джакпота се съгласяват да пренесат трупа на един грък умрял в Коста Рика от пристанището в Пиреа до село Левктра в област Беотия. Уловката на вагабонда адвокат, който им възлага работата, е че трябва да пренесат трупа ... пеша. Героите във филма се оказват въвлечени в едно пътуване с непредвидими случки и съпроводено от най-мрачните им спомени, които оживяват пред очите им.

Във всеки един от гробарите разпознаваме част от нас самите, пише една от критиките за филма: „всезнайкото”, който иска да е лидера на всяка цена, въпреки че си няма идея от нищо; неуспелият актьор, който не може да пробие и прави представление на „Хамлет” за празни столове; бившият затворник, който е в мир със себе си, но и алкохоликът, който е единственият професионален гробар, но крие дълбоко в себе си една глождеща го болка.

Ренос Хараламбидис прави филма си леко в стил Мориконе, а героите му „костюмари” не се срамуват за идолите си, от които са повлияни – Джим Джармуш и Куентин Тарантино.

Документалният филм на Ангелики Андрикопулу и на Аргирис Цепеликас „Децата не си играят” също тръгва по кинозалите и вече излизат първите възхвали. Четири деца от град Патра нямат място за игра и единственият начин да намерят решение на въпроса е да се обърнат към кмета. Малките герои на възраст от 9 до 13 години са решени да се преборят за правото си да имат пространство за игра и в крайна сметка – за живот.

Камерата на двамата млади режисьори хваща сцени от всекидневието, които наистина се усеща, че дишат – условията, в които расте вкъщи всяко едно от децата, техният инат, смелост, дързост и търпение. Дребните неща, за които се съревновават двете момичета за това коя ще е лидер, защото момчетата са „войничета”, които само следват. Хриса, Александра, Христос и Влад искат да живеят като нормални деца.

„Влизаш в инетрнет от 12 на обед и играеш на“call of duty” казва 13-годишната Хриса. „И какво печелиш? Нищо. А пък ако игаеш на топка... е готино. Караш се, вкарваш голове, радваш се, сърдиш се, спортуваш. Какъв интернет и глупости?!” В нуждата си да имат една площадка, където да игарят децата се обединяват и успяват да почукат на вратата на кмета като прескачат всички бюрократични спънки,които ги препращат от едно бюро в друго. Срещата с кмета се осъществява през септември 2009 г., а тяхното искане да им даде един изоставен парцел, който не се използва от никого, се осъществява.