Галерия

1

Полина Спартянова
    Всеки българин има свой личен спомен за началото на демократизирането на страната преди около четвърт век. Едни си спомнят големите политически митинги, които подкрепиха падането на комунизма в България, а други  са недоволни от приватизацията, която според тях накърнява интересите на голяма част от населението и облагодателства по-малка част от него. Но ако има едно-единствено нещо, за което си спомня всеки българин, който е бил на съзнателна възраст по това време, е отстраняването на червената петолъчка от върха на бившия Партиен дом (сега – административна сграда на Народното събрание).
    Премахването на рубинената звезда, която е била символ на социализма и комунизма в Народна Република България в продължение на 30 години, се превръща в символ на зараждащата се българска демокрация и затова в продължение на 20 години никой не се пита къде се съхранява тази историческа реликва. В действителност до откриването на Музея на социалистическото изкуство червената петолъчка е била изоставена в двора на Софийската градска баня и е имала нужда от сериозна реставрация, преди да стане част от експозицията на музея. Но рубинената звезда, както и останалите експонати от постоянната експозиция на музея, се радват на много по-сполучлива съдба отколкото голяма част от българските паметници, построени в стила на социалистическия реализъм и възхваляващи комунистическото дело.
    Колкото и да се е старала през годините да бъде за пример на останалите градове в България,

София успя да покаже единствено как не трябва да се подхожда към културното наследство от една минала епоха. От началото на прехода до момента в Столицата постепенно се заличават всички отпечатъци на социалистическия реализъм и монументалност и по този начин от тях остават само белези върху новия облик на града. В наши дни паметниците в София, които възхваляват социалистическото дело и българо-съветската дружба, са като трън в очите на жителите й, защото не се поддържат, а межувременно се водят и множество дискусии за тяхното отстраняване от съвременната градска среда. В това се проявява и софийският парадокс петолъчките и сърповете с чукове бяха изчегъртани от централната част на града в началото на 90-те, но за сметка на това в центъра останаха близките до тях, по смисъл и възприятие, социалистически паметници.
    Единствено четири метровата скулптура на Ленин в централния комплекс Ларгото, където днес се намира статуята на Света София, е демонтирана в началото на прехода и днес може да се види в постоянната експозиция на Музея на социалистическото изкуство. Тук възниква и въпросът, който остава без отговор вече четвърт век – защо в Столицата на България няма място за Ленин и символите „сърп и чук”, красяли някога Партийния дом, но се намира за Съветската армия „освободителка” на България ?
    Въпреки че се разглеждат като огромна купчина бетон и желязо, паметниците от времето на социализма в България символизират всички онези страхове, които повечето българи таят дълбоко в себе си, че тоталитарният режим може да се върне по всяко едно време. В българското общество все още съществува недоизказаното разбиране, че така нареченото „социалистическо изкуство” вреди на нацията да преодолее носталгията си по близкото минало. Поради тази причина се взимат крайни решения за архитектурния облик на сърцето на Столицата като събарянето на мавзолея на Георги Димитров или събличането на полу-разрушения паметник 1300 години България и в крайна сметка българският гражданин не се чувства по никакъв начин длъжен да опази тази отминала историческа епоха.
    Затова социалистическото културно наследство в София изглежда все едно с години очаква съдбата си и има вероятност във всеки един момент да дойдат булдозери, които да го сринат със земята. По-голямата част от българското население не иска да му се напомня по никакъв начин за 45-годишния тоталитарен режим в страната и смята, че всички спомени от тази епоха могат да се заличат със събарянето или демонтирането на определен монумент. В действителност обаче според някои историци българското общество все още не може да възприеме правилно отминалия социалистически период в историята на страната си и ще му трябват поне още 50 години, за да го осмисли и оцени напълно.
    Затова българското общество все още се „лута на сляпо”, когато погледне назад в историята си и все още не може обективно да възприеме социалистическите паметници. До сега в рубриката „Соц-арт” видяхме какъв модел за (не) подражание е самата Столица на България за опазването на социалистическото й културно наследство. Очаквайте в следващите публикации на страницата на GRReporter.info и останалите големи и малки градове в България и тяхното отношение към паметниците, възхваляващи социалистическото дело.